Етикет: сдух

Имам работата си.
Имам познатите си.
Имам малко останали хора, които наричам приятели.
Имам ежедневните си неизброими контакти, служебни.
Имам достатъчно, за да си позволя задоволяването на разни прищявки.
Имам куп други неща, в които съм се вкопчила.

Рядко имам моменти като този, в който ми иде да изкрещя:
F*ck, all I need is… you.
От толкова много време не съм го признавала дори пред себе си, че чак ми звучи нереално… Има минути, в които нямам какво да ти кажа, мълчанието виси над мен и ме смазва. За 10 минути по разни жици се пренесоха съвсем малко думи, за сметка на мълчаливите моменти.
Гърлото ме боли от стягане, сериозно говоря.
А всъщност има толкова много неща, които трябва да знаеш.

Знаеш ли, тази година преодолях страха си от морето – да, точно така, нагазих до гушата, не се майтапя. Сега морето не ми е до колене, а до гушата. И някак си не обръщам изобщо внимание на мисълта: „Помощ, давя се!“… Аз се давя от години, ама ей на – все съм жива.

Незнам дали те гони носталгия по България теб, но мен определено ме гони спек и носталгия по проклетата ти муцуна ;(
И съм уморена. Много. От агонията… От стиснатите зъби… От липсата… От това да съм все „силната“… От неизказаните думи… От стремежа ми да не занимавам (общите ни) познати с нещата, които отвътре ме разкъсват… От усилията, които хвърлям, за да „не мисля“… От работата… Не знам на кой свят съм вече, не взимам адекватни решения, не се чувствам пълноценна.

Снощи се боядисах… ндааа, сега съм червена. Не е нормално точно аз за няма и месец да сменя 2 пъти цвета на косата си. Идея нямам какво ми става пак, ама силно се надявам да е нещо моментно, да стисна зъби и да се взема пак в ръце и… да се държа нормално.

05.50 – Добро утро. Кое му е доброто… Мразя понеделници…

3.40 сутринта.
Телефонен звън.
Зарадвах се да го чуя, колкото и да се противя на тази приятна тръпка.
„Добре съм…Липсвате ми.“
И ти ни липсваш.
„Кога ще се чуем пак?“
Незнам… когато – тогава.
Много думи… в множествено число. Единственото число нещо ме плаши вече… и него явно.
Стана ми хубаво. Стана ми и тъжно. Оплетено – то кога ли нещо е било ясно…
„Получих нещата. Благодаря.“
Моля.
„Прочетох и единствения лист.“
Не искам да го коментираш.
„Осъзнавам написаното“
Нима?
„….“

Исках да пиша и за други неща от изминалата седмица, но нещо желанието ми се изпари изведнъж.
Има ли начин една прочетена хубава книга да бъде забравена просто така?
И ако е вярно, че едно нещо, ако се случи повече от веднъж… то непременно ще продължи да се случва – то… кога ще се случи пак?

I don’t mind most of the time
But you push me so far inside

***
Тия дни превъртам четири албума на Любэ. Мислех си, че съм забравила руския – мне, не съм!
Хубави песни… ама и те тъжни.

***
Welcome back кипарис, липсваше ми.

Пак съм в дълбоката вода, оная от която най-много ме е страх. Защото не мога да плувам, наистина. Стигне ли ми до гушата и започвам да се давя.
И сега се давя. Отвратително усещане за безнадеждност, отчаяние и паника – 3 в едно – неочаквано „добра“ комбинация…
Малкото камъче обръща каручката – така е. Една дума. Само една. Казана от „правилния“ човек. Една дума ме засилва към дъното „като стой та гледай“. Била съм силна – айде бе… не искам да съм силна! Вече не искам!

И се сриваш. За много време. Тръгваш право надолу и чакаш дъното. И се опитваш да си оптимист, защото знаеш, че когато стигнеш до дъното имаш един единствен път – нагоре…
Прашно е всичко в нас! Прекалено много химия… Прекалено много прахоляк има по ония тайни кътове с натрупани в тях спомени… Честна дума, понякога искам да изтрия всичко това от главата си! Искам да не съм познавала… Искам да съм имала нормален и скучен живот, в спокойно семейство и всичко да ми е било „цветя и рози“.
…Толкова много ми липсва ;(

Досадна. Отегчителна. Параноичка.
Знаете ли колко боли понякога. От безпомощност. И от това, че думите, които някой отсреща ви подава са самата истина. А не искате да е така!
Хванала съм се в работата си като удавник за сламка. Искам да си изхабя батериите там и да знам, че когато се прибера у нас, или пък когато се мотая по улиците безцелно, или пък просто имам 5 свободни минути – няма да „го“ мисля. Пустите му и батерии не свършват и това е. Днес е събота а аз се чудя как да се завлека към офиса, за да върша нещо… Да ангажирам глупавата си глава с нещо градивно. А не с нещо… минало.

Отделно дето съм пълен идиот, щом вярвам, че някога нещо може да се промени. Дрън-дрън…
И колко ги мразя тия моменти…
Кутията цигари не ми стига за една вечер. Гърлото ме стяга. Очите ми се пълнят. Ръцете ми треперят.
Давя се. Метни ми един надуваем пояс, моля те.