2008

2008 мина, почти.
Традицията повелява да си направя някаква равносметка, хех.
Беше добра година, като цяло – и в служебен, и в личен план.
1. Преместих се в София – нещо, което ми е цел от… от 10 години. Може би това е и най-важното нещо, което ми се случи и с което ще запомня изминалата година. В този град нямам кой знае колко много познанства, но пък малкото хора, с които за тези последни 10 години съм поддържала някакъв контакт са ми важни… повече от всички останали. И се чувствам добре – май най-после попаднах на мястото си поне в личен план.
2. Имам социален живот – нещо, което ми липсваше предходните 2 години и половина.
3. В служебен план – имах падания и ставания, имах колебания, имах несигурни мисли в главата си. Занимавах се с нови и непознати ми неща – донякъде успешно, донякъде не. Смених 3 пъти насоките си… и установих, че силата ми е в работата с хора, не в администрация и чоплене в документации и разни други бумаги. Сигурно е едно – от мен книжен плъх не става! Да ме вкараш в кутия и да ми сложиш пранги на врата – също не става. Явно съм човек на хаоса и неподредените неща – такива, които имат нужда от побутване и подреждане според моите вътрешни убеждения, не според хилядите писани правилца. Вярвам, че ако работиш с хора трябва да работиш върху умовете им – да ги научиш на принадлежност и на морални ценности, на съвест и на лоялност. И основното правило, което ме е водило до сега е било да се отнасям с хората така, както бих искала да се отнасят те с мен. Вероятно за това и съм обичана – без да звучи нескромно… знам че е така. Като цяло подавам повече морков, отколкото да показвам тоягата…
В момента съм ОК и вярвам, че 2009 ще е изпълнена със смисъл и важни дела за вършене… Иска ми се да работя със сърцето си така, както го правех преди (това „преди“ не беше чак толкова отдавна), защото знам, че това е гаранцията за успех. А и… пак се хващам с нещо ново, което трябва да се „построи“ от нулата – ако не друго, то това да правя от нищо нещо ми е сила 🙂
4. Морето, ах морето – едно от най-добрите и определено такова, което ще запомня (като онова от Приморско, онова от Варна, онова от Китен/Царево).
5. 5 човека, които през последните 7-8 месеца са ми „наоколо“. Няма да ги изреждам кои са – те си се знаят. Може би тук е момента да кажа поредното „Благодаря!“ на таласъма, който пък изигра ролята на свързващо звено.
6. Петя и кака ми – радвам се, че ви имам :), и че и вие сте част от тези 10-годишни качествени познанства. За Петя специално – благодаря му на това дребно, но силно човече за търпението, разбирането и … упоритостта, която влага във всяко свое действие. За кака ми – каквото и да кажа ще е малко.
7. Тази точка няма да я „определя“. Винаги си остава по нещо недоизказано при мен. Седмата точка ще си остане такава – за нещото, което ми дава до извества степен сила да понеса доста неща и коренно да променя 2-3 черти от характера и мнооого неща от ежедневието си, не на последно място – да проумея, че има доста по-важни неща от работата… и да започна да оценявам онези, дребните жестове.

Друго, друго… 2008 беше годината с катастрофата, от която се отървах невредима, без дори да имам драскотина по себе си. Не че е нещо, което е хубаво, но определено няма да забравя на Ивановден да почерпя ей така, за здраве.
2008 беше белязана за мен и с още нещо – ключовата дума тук е Украина и хилядите главоблъсканици и колебания… Надявам се да не съм сгрешила в избора си, то времето ще покаже.

И още нещо, съвсем накратко – напоследък съм особено спокойна и доволна… Имайки предвид, че това не са ми нормални състояния – почвам да се притеснявам 🙂
Не знам дали е някакъв бъг в главата ми или празниците са ми поуспокоили оборотите и нервите… Знам обаче, че си подсвирквам „I feel good“. За пръв път от доста време имам усещането, че всичко около мен е нормално и като че ли подредено по желания от мен начин.

КофтиЯко Гласувай пръв за този пост!

София

Местя се.
До края на месеца би трябвало да съм се организирала и да съм пренесла багажа си в София… за постоянно.
Стискайте ми палци. Очакват ме интересни и отговорни неща… вярвам, че ще се справя, но все пак стиснете палци – хубаво е човек да знае, че има подкрепа.

Yoda

КофтиЯко Гласувай пръв за този пост!

9.12.2007

Няколко неща за казване.
1. Честит рожден ден на Кипариса 🙂 Пожеланията си ги отправих по телефона. Нека си остане все същото вечнозелено и дълголетно кипарисче. И да се весели много! Пропуснах да и пожелая повече… време! Времето определено е нещо, което при нея в ОГРОМЕН недостиг 🙂

2. Мразя някой да се опитва да ме прецаква. Мразя и някой да си решава проблема с „мълчание“ и „покриване“. Ако има неща, които да ме вадят от кожа – то това е едно от тях. Пощръклявам.
Не е трудно да вдигнеш телефона/да напишеш мейл/да си кажеш това, което мислиш в прав текст. Аз самата се имам за безкрайно открит човек и ми се ще хората да бъдат такива спрямо мен. Особено тези, които считам за близки! Особено тези, които ме познават! Особено тези, които прекрасно знаят, че държа на тях и тяхното мнение! Особено тези, които знаят, че могат да разчитат на мен! Още повече, че винаги съм уважавала решенията/мненията им. Обидно е.
Толкова по този въпрос. Не ми се иска да се впускам в подробности, защото не знам какво ще излезе накрая… Най-много този пост да влезе в категорията „Rage“. Просто ми дойде отгоре някой в който безрезервно вярвам да „играе пас“.

3. Пътувах. Последните 2 дни изкарах в София – къде по работа, къде не съвсем.
По този повод ми се ще да покажа нещо, което ме накара да се усмихвам:

Колата, предполагам, е учебна. Иначе за мен този надпис е необясним в натоварено движение. Смях се сама доста дълго време 🙂

Заведоха ме на Копитото, в 1 през нощта, при това без да се налага да мрънкам и да настоявам. Просто казах, че искам да видя София от високо и това дойде като идея. Снежен път, снежни дървета, никаква жива душа наоколо. Гледката е невероятна. Може би някой ден ще поискам да видя столицата от високо и през деня, макар да ми беше казано, че ако видя София от същото място денем – ще се ужася.
Нагазихме в снега до коленете, пушихме по една цигара, казах какво ме тормози и кое е нещото, което 2 дни не ми дава покой и … обратно в колата, щата Дружба, топла стая и здрав сън.

Сутринта събуждането беше адреналиново. Бесен човек, който бях запушила паркирайки. Не разбирам обаче кому беше нужен този скандал, при положение, че бях оставила визитки на 4те стъкла, не на последно място не съм го запушила, защото ми е кефнало, а просто нямаше грам място наоколо. Дебил! Чакал бил от 30 минути… ми звънни бе, пън! С тия врясъци дето ги раздаваше в 8.00ч. сам, на паркинга… много сериозно се замислих дали да си преместя колата или да го оставя да си крещи безпомощен. След като слязох и реших да се извиня човешки особено се впечатлих от думите „Ти знаеш ли кого познавам, големи неприятности ще си имаш! И полиция мога да викна“… Викай, so what! Ще ми чукнел стабилно колата… И? Моята е служебна, ти му мисли… Не е нужно да казвам, че добрите ми намерения, свързани с едно простичко извинение за причиненото неудобство се изпариха на момента.
Хората са странни понякога. Не знам дали лудия ритъм ги е направил такива, или от самото си раждане са в това положение, ама тази агресия не е нормална.

4. 2та кола, която печели вниманието ми (след червеното Порше CarreraGT, която ме отнесе на магистралата като бърз влак – малка гара.

Тук също имаше усмивка 🙂 Малко момиченце, придружавано от баща си изкоментира „Тате, виж каква малка и колко грозна кола има тук!“ и многозначителното поклащане на главата на бащата, придружено с промърването на „Малка… и грозна… Да, да!“5. Попаднах на това от снимката по-долу на една уличка, точно срещу НС, до хотел „Радисън“.

Впечатли ме с оригиналността си. Като се сетя колко ключове имам и аз – като Свети Петър съм! Един ден, когато всички те станат безполезни – вероятно ще си направя нещо подобно.

През изминалите дни се замислих и за „уюта“ и „сигурността“. Неща, които някак ми липсват от месеци насам. Усетих ги донякъде. Видях, че има места, където ме приемат като нормален човек и не искат нищо от мен, освен един искрен поздрав и усмивка. Видях, че има хора, които въпреки различията между нас успяват да намерят подход и да ме накарат да се чувствам нормално. Споделих всичко, свързано с т. 2, до рев не се стигна, макар да ми костваше усилия.

В заключение:
Иска ми се хората да са ИСТИНСКИ. Иска ми се хората да говорят, не да крият. Иска ми се задам ли въпрос да получавам отговор, независимо какъв.

P.S. Пак ми стана тъжно…

(и последно – снимките не са особено качествени, защото телефона ми толкова може…)

КофтиЯко Гласувай пръв за този пост!