Етикет: сдух

Иде ми да псувам кански…
По-шибани дни не съм имала скоро. Вече си мисля, че съм влязла в някаква супер кофти серия и няма излизане.
Заринах се с работа тия последните дни – това добре, лошото е, че всяка свободна секунда, в която не мисля за работа, се сещам за Иво, за Охи… Днес се сетих и за златката. Не се получи, това което ми се искаше… А и бях като застреляна, след като прочетох думите „докога все аз ще плащам за вината ти, че не си тук. крайно време е да се научите да се справяте сами.“ Това ми дойде като гръм от ясно небе. Силно се надявам просто да не е била в настроение, защото ако не е това причината за такъв отговор – просто нямам идея какво и става. Вярно е, че и тя си има хиляди грижи на главата, но… аз я помолих само при положение, че има някаква възможност и минимално свободно време да звънне на Охи и да изпие едно кафе с него утре… Много ли е?
Знам ли, може и да е права, че имам „вина“ че не съм в София… От друга страна си казвам „Кога някой ще се поинтересува какво става „вътре в мен“? Докога ще се сдухвам и сривам от чужди проблеми?“ И не е ли закономерен отговора на злати…

Сигурно наистина не е лошо, човек да изповядва философията, че е нужно да си егоист, за да запазиш спокойствието си непокътнато, светогледа си чист… А може и да не е така. Може би наистина си нямам проблеми и се сдухвам от чуждите, просто защото се чудя за какво да се спека, така де, сякаш си търся причина? Май така изглежда отстрани. Или с такова впечатление оставам от думите на околните…

What if I… just disappear?

„Ей, сисок, спекъл съм се като л*йно… В събота става една година от смъртта на тате… Не издържам вече… Сиво, студено и апатично. И нямах си и на представа, че ще се пръснем така след заминаването на Иво. А бяхме винаги заедно в такива моменти, помниш ли? Не предполагах, че толкова много може да ми липсвате.“ – смс от Охи 🙁
Двамата, които са ми безкрайно скъпи са зле. А аз нямам какво да направя. И…
Whatever…
Life Sucks Hard.

Не бива да се вричам и да обещавам нещо, в което не съм сигурна. А го направих. Казах му, че може да разчита на помощта ми винаги. По всяко време. Където и да се намира. Е… Сега има нужда от помощ, а аз съм със вързани ръце. Май за пръв път осъзнавам, че само с желание няма как да станат нещата.
И се чувствам толкова…непълноценна… Знам, че той не ме обвинява, но все пак ми е криво, че за ПРЪВ път от както се познаваме той попада в кофти ситуация и единственото с което мога да му помогна е просто да го изслушам… и да се раздирам от опасения, но реално да не мога да направя нищо. Километрите… Винаги са били пречка.