„Уморен съм да бъда на пътя, самотен като лястовица в дъжда. Уморен съм да си нямам приятел, с когото да съм… за да ми казва къде отиваме, oткъде идваме, или защо. Но най-много съм уморен от хората, които са лоши един с друг. Уморен съм от цялата тази болка, която чувствам и чувам по света… всеки ден. Има твърде много от нея. Тя е като парче стъкло в главата ми… през цялото време. Можеш ли да разбереш?“
Отвори ги тез очи бе Sis! И гледай! На ръба си,бе. Някъде. Никъде. Да те боли, мамка ти! Като си тъпо копеле. И старо. Не ме гледай с тез затворени очи! Казах ти. Болка. Кво пък толкоз. След нея – празнота. До границата на търпимост. Пътища. Много. И все без посока. Порив. Да подариш на празното смисъл. Ама си тъпо коп…Казваха ти. Ами илюзия е. Ти кво си мислеше?
Гледай ме, като ти говоря! Светла илюзия. Така сме устроени. Стъклен свят. Лъч някакъв рисува витражи. Ти си лъча. А, сега и ще ревеш! Крехък свят. Красив свят. После – тишина. На парченца. Многоцветни. Не се дърпай! Погледни ме! Ох, ще ми вземеш здравето. Със стени общуваме. После – ние сме стените. И лабиринти. На ти кърпа. А уж си копеле…Успя да ме накараш да се усмихна. Знаех си, че няма да те заболи. Като чупя огледалото.
Гласувай пръв за този пост!
Sis, приятно , бе! Ама да карам отначало, да не стане някой сакатлък : Мерси, че си ми запазила текста ( не очаквах че някому ще хареса. Трябваше ми за допълнение към един спомен и излистих дирските клубове да го търся. Ега ти! две и четвърта година!… отделно че са ме наритали още при първия постинг ( с право, признавам…сега, днес, бих го написала по друг начин ) Ама пък не очаквах някому да е харесал тук вече се затрудних с точната дума “ текста“ или “ настроението“.
И е затуй на ми стана приятно…