These days…

These days – the stars seem out of reach
These days – there ain’t a ladder on these streets
These days – are fast, nothing lasts
There ain’t no time to waste
There ain’t nobody left to take the blame

Да започна с най-важното за мен:
ДОЙДЕ СИ!
В петък, 13ти, с 1 час закъснение, който ми се стори цяла вечност. Най-после! В общи линии времето в което бяхме на четири очи/уши (докато влачехме един куфар и пушихме по цигара – колкото да стигнем до колата на мам) ми стигна само за „Здрасти, радвам се да те видя“ и „Got to go, няма да оставам в София… дойдох просто да ти кажа добре дошъл“.
Май така беше най-добре… за мен. Променен е… Не знам още дали към по-добро или напротив… Чувствата ми са смесени (пак). Anyway – бях се зарекла това да е тема табу за блога ми. Мисля до седмица-две да се замотам по столицата за повече от 1 ден и да установя отговора на този въпрос.
В петък, 13-ти се видях и с кипариса за около 30 минути – такова екстремно уговаряне за среща не бях имала скоро 🙂 Чудя се за нова година дали да не и купя едно зарядно за телефона ;р Зарадвах се и на мамчето – нея пък не я бях виждала точно от „изпращането“ за САЩ…
Този „фатален“ петък се оказа един от най-хубавите ми и наситени с емоции дни. Времето ми беше разграфено до минутка:
7.15 – тръгване от Габрово
10.15 – в София
10.30 – 11.50 – Прекосяване на разстоянието между автогарата и Люлин (ако не беше златката – щеше да ми е невъзможно да го изпълня това), минаване през централния офис на фирмата ни, бегом до метрото и … спирка Сердика 🙂
12.20 – 13.00 – „Здрасти Fenia“ 🙂
После летище, чакане, закъснение… пренареждане на планове за пътуването към Пазарджик… лудница!
15.30 – Алелуя! He is alive!
Докато се суетяхме по летището – стана 16.00…
После 1 час ми се губи някъде, но със сигурност в 17.00 се метнах в колата и вече пътувах към к-с „Ливадите“, Пазарджик.
А си мислех, че е невъзможно да успея за 1 ден (няма и толкова) да прекося София от край до край 2 пъти, да пия 4 кафета, да проведа важни служебни разговори… изобщо… май всичко се обяснява с това, че е било петък, 13ти – „фатален ден“ 🙂

Какво се случи в к-с „Ливадите“ – за пръв път видях почти всички ръководни кадри (пръснати из всички краища на страната) на фирмата на едно място. Част от тях познавах само виртуално – беше странно – до този момент дадено име го свързвах само с глас (всички офиси сме навързани в skype), а сега видях и face… Беше ползотворен семинар 😉 Ама няма да издавам нищо около същността му ;р
Има няколко снимки:

Хотела 😉

Nature 🙂

Съвсем истински са, no kiddin!

**************

Луди дни бяха. Не усетих как се изнизаха часовете…
Нещата с новия офис потръгнаха, не се мина без препятствия – оказа се, че в Габрово за всяко нещо се изискват по 3 дни – 3 дни в разправии с БТК, 3 дни спорове с енергото, 3 дни в преговори за рекламата ни с местния ежедневник, 3 дни разправии отново с БТК – този път по повод ADSL… Всичко това вървеше паралелно, разбира се. Да не говорим за ежедневното късане на нерви с майсторите, които правят основен ремонт на избрания офис…
Но всичко тръгна, при това сравнително бързо (или поне това е моята оценка), хората ни са мотивирани и отговорни, за първата седмица направихме 16 одобрени договора… Look nice. Доволна съм от себе си, макар да смятам, че нямаше да е зле да съм там поне още седмица… Но пък го има и лафа „Едно бебе докато не го пуснеш да ходи само – няма да разбереш дали наистина е проходило“ – сега просто ще следя поетапно крачките.

**************

Понякога човек се засилва толкова много, че… забравя за спирачките.