Автор: Sis

Понякога изпитвам огромната нужда
да говоря без да сипрам…
За всичко и за нищо…
И да знам, че все някой ще ме чуе…

А това е за онези, които считат /аз съм ги оставила с убеждението/, че съм един тъжен, самотен, неразбран и поради което – ужасно подтиснат човек.
ЕЕЕеееееееееееееееееее! Чудно приказни са дните ми. Чудно приказни – сутрините, събужданията , а нощите ми.. а те пък са най-приказни от всичко друго.
Тъжна? Тъжнааааа? Ама, как тъжна бе? Чудно Весела съм! А тъжна понякога съм и тъжна. Ахаа. Ама Най-хубаво е да съм тъжна. Щото съм с едни такива очи- ще потъне света в тях. Ей, не е лоша моята тъга. Не е страшна, не е злобна и агресивна. Просто кротко се потапям в болката. От нея не се бяга, нали знаеш. Тя се изживява. Цялата. Друг начин няма. А самотна – много рядко съм самотна. Винаги съм с някой, винаги има някой до мен. Дори понякога, когото съм сама не съм самотна /не,не чувам гласове нощем, спокойнo :Ppp/. Аз съм един ужасно щастлив човек. Много хепи. Мнооооого.
Ех, щастливи песимисти, каква радост за вас е да доказвате, че няма вечно щастие и каква радост за мен – да ви казвам, че знам това.
Дадоха му тяло. Дадоха му глава. Дадоха му очи уши и уста. После му дадоха ръце и той почна да си взима сам. Получи огъня и почна да пали всичко около себе си. Направи се че изкарва сам прехраната си и и беше горд. Стана центъра на вселената. Създаде нещо важно и се самоуби. Може би някой трябваше да му даде и мозък. Чувствай се дефектен! Жалък си! Не виждаш ли че нещо се е объркало с теб. Не трябваше да стане така. Свикнах с мястото на нещата. Свикнах с мислите на хората. Къде съм по дяволите. Всичко около мен почва да ми става ясно. Само не виждам аз къде съм в цялата тази каша. Джвакам детско трупче. Не гледам лицето му за да не видя себе си преди време. Пък и тишината го е покрила достатъчно за да не лъсне нищо от това което трябва да знам. Истината важи само за онези за които е измислена. Защо по дяволите никой не е измислил моя истина.
Оплетена съм в ограниченията, за които някои цял живот се борят. Оплетена съм в собствените си гърчове да създам нещо свое. Вчера можех да летя, защото не знаех, че нямам крила. Вчера можех да плувам, защото незнаех че няма море, а само пясък. Вчера бях свободна, защото не виждах стената пред мен. Какво ли ще видя утре?
Приближавам се до вената на отчаянието всеки път, когато се замисля защо по дяволите съм и какво щях да бъда, ако не бях.