Саймън каза…start!
I
Саймън каза…start!
Гласувай пръв за този пост! Гласувай пръв за този пост!Момичето и момчето.
Попаднах на това в Интернет, забравих и сайта дори. Но е нещо което ме впечатли. Напомни ми за моята приказка за костенурката, незнам защо.
„Имаше едно време едно момче. То не знаеше, че ще има и едно момиче. То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момче и момиче. Просто искаше да има още едно нещо такова като него и затова обичаше пластелина.
Момчето беше почти на седем години, когато се появи момичето. То не знаеше, че ще има и едно момче. То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момиче и момче. Просто искаше да има още едно нещо такова като него и затова обичаше музиката.
Момчето беше само.
И момичето беше само.
Момчето можеше да обича много.
Момичето също можеше да обича много.
Но още не бяха го разбрали.
Момчето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Момичето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Това смущаваше хората наоколо.
Момчето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Момичето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Това плашеше хората наоколо.
Момчето започна да тъгува и в тъгата си направи много момчешки грешки.
Момичето започна да тъгува и в тъгата си направи свои момичешки
грешки.И така дълго – догдето се видяха.
Отначало не си повярваха, че съществуват. Кръжаха наоколо си и пляскаха с ръце. Наистина беше невероятно, че се срещнаха, че се познаха и че можеха да се имат! И после, след като се убедиха в реалността на другия, се объркаха. Бяха свикнали да се държат с хората диво и открито и да срещат неразбиране, а сега се разбираха с четвърт дума. Не знаеха какво да правят. За да се защитават, бяха свикнали да не прощават, да наказват. И – както не вярваха, че е възможно да се срещнат, решиха да не вярват, че ще бъдат дълго заедно. Започнаха да се обвиняват, че са такива, каквито са, защото искаха да се излекуват един друг от собствените си недостатъци, защото искаха да спестят на другия собствените си болки. Толкова се обичаха, че не можеха да си прощават и най-дребните грешки. Боготворяха се един друг.
И се разделиха.
И сега не знам как са, но много искам да вярвам, че ще порастнат.
И че ще имат деца.
И ще ги отгледат.
И ще живеят в щастие.
И ще умрат стари. Много-много стари. С млади очи.“
МРЪН!
Гласувай пръв за този пост!„Адвокат на Дявола“
Преди броени минути по Нова ТВ даваха един от любимите ми филми – „Адвокат на Дявола“. Гледах го за 4ти път. И бих могла веднага да го изгледам пак. Имам си любим момент в самия край на филма – монолога на Дявола:
„Целият ни живот е като торба с тухли – за да се отървеш от нея просто я оставяш.За кого да ги нося тези тухли? Заради господ? Заради него? Сега ще ти кажа нещо за нашия Бог. Той обича да гледа. Обича и да се шегува… Помисли само… Дава на човека инстинкти – прекрасен дар наистина, но какво прави след това? Кълна се, че за свое забавление, за свое собствено космическо безчувствено забавление Той създава забранителните правила и всичко останали спънки, които ни съпътстват. Негово дело е и най-големият майтап на Вселената: гледай, но не пипай; пипай, но не опитвай; опитвай, но не гълтай! И докато ние се опитваме да спазваме тия правила, Той си съдира шибания задник от смях. Господ е темерут! Тои е съдист! Нещо като гаден хазяин… И да го призовавам на помощ? Да го боготворя??? НИКОГА!!!!!“
От първия път, в който чух/прочетох това, та до момента – винаги настръхвам. Вероятно, защото това е и „моята истина“. Не вярвам в Него… преди две години и половина тотално спрях да го зачитам… Сега понякога за „свое собствено космическо и безчувствено забавление“ АЗ го плюя… Знам, че сигурно звучи ужасно, но е факт, че така усещам нещата.
Гласувай пръв за този пост!