Етикет: София

Слънцето си грее и топли… ама през джама. Навън не е за хора, а ще става и по-зле, блях.
Напук на „зимната идилия“ и всенародната радост на сноубордисти, скиори и тем подобни хорица, дето изпълняват шамански ритуали за „сняг“ моя милост никак, ама никак не му се зарадва снощи.
Давам си сметка, че всъщност намразих снега тук, в София. Преди го обичах.
Докато живеех в Стара Загора появата на сняг си беше равнозначна на чудо. Там това чудо на природата се задържаше не повече от ден и всичко потъваше в киша, кал, мъгли… гняз! Като дете много ясно си спомням как чаках зимата, зимната ваканция. Защо? Не заради Коледа и Нова Година (е, и заради тях, ама по-малко), а защото знаех, че това са дни, които ще прекарам в Габрово. Там зимата беше, дето се вика, „друга бира“. Студ, сняг до кръста (а понякога и повече), няма гняз, няма киша – стегнато време. Не знам колко снежни човеци съм направила в живота си, ама тия в Габрово винаги са били огромни и оцеляваха бая време. Въргаляхме се в снега с другите дечурлига като невидели 🙂 Пързалки по поляните, пързаляне с чук и гек, с найлони, с гуми, по г*з – както дойде. Колко пъти сме се мятали в дерето (щото пързалката обичайно завършваше с едно скокче пред въпросното дере) – не е истина. И беше яко! И не мрънках, напротив – бях много хепи даже.
Не си спомням да не е имало начин да излезем от квартала моторизирани – какво имам предвид – пътя до квартала и в самия квартал си беше почистен до асвалт. Странно – това е останало само в спомените ми, хех.
Около 25 години по-късно взех книжка, после и кола. После, за да е пълна картинката – преместих се в София. И намразих и зимата, и снега, и студа. Защо? Защото тук зимата = хаос, снега = „Умирай трудно“, а студа = „черешката на тортата“ в тая картинка. Как пък веднъж не видях почистена квартална улица (до тук съм живяла в 3 софийски квартала), как пък веднъж не преминах по разчистен тротоар, без да вървя като „мъничка японка със ситни крачки“ и без да правя пируети. И ако някой тръгне да ми обяснява, колко е невъзможно да се случи това – айде бе, сериозно ли мислите че няма как да се случи? Как пък веднъж не напръскаха с химия улиците ПРЕДИ да падне проклетият сняг и да направи мазало по пътищата? След вчерашният смешен снежец се прибирах около 40 минути няма и 5 км. При това не става дума за центъра, а от Люлин до Разсадника – как ви се струва? Не е нормално! Сутринта излизайки и стъпвайки на улицата само дето не направих шпагат, от дома ми до спирката на трамвая (мда, подминах си колата като малка гара) са няма и 300 метра, ами извървях ги за около 10 минути, ходейки като „мъничка японка“ и стискайки си палци да не се изтърся на следващата крачка – и това не е нормално.
Ако има някой, който гори от желание да ми напише „ами като не те кефи – ходи си на село“ още от сега да му кажа да не се хаби – нито аз ще си ида на село (щото нямам работа там, ако имам – на драго сърце!), нито ще му почистят улиците тук, когато мен ме няма. Плащам доволна цифра всевъзможни данъци и ми се ще поне едно нещо да ни е като хората. Блажени са верующите.
Не знам дали е омразa или страх точното усещане, май е нещо смесено. Ей това смесеното са чувствата ми към софийската зима.

Те така… Bob Marley, Sunshine reggae до дупка и да си представяме, че е лято.
Айде, честит ви първи сняг.

… свършиха.
А бяха хубави, без да се замислям бих си пожелала да изкарам още няколко пъти такива, като тия дето си заминаха. Попътувах – малко. Бях си в Габрово за 2 дни, после „претърчах“ до Плевен, колкото да се разходим по центъра, да потъркаме подметки из градската градина, да хапнем едни картофи с по един айран, една бърза снимка на

ей това червено дръвче и… да си бием камшика към София. Пак прескочих отбивката за Окната, карай, другия път ще ме огрее, надявам се… 2 дни в София, едни забравени ключове, което пък доведе след себе си 48 часа, в които почти не мърдахме от квартирата, като изключим едно посещение на Ветрило… Много сън, много изгледани филми (не ме питайте за заглавия, не съм запомнила нито едно 🙂 ), много мързел и лигавщини, много… неща. 2 посрещания на приятели и в крайна сметка сме горе долу в пълен комплект.
Ама свърши.
Сутринта бях като фрасната с паве през лицето – грам не ми се мърдаше, грам не исках да се разделя с топлото легло и компания, грам не исках да приема факта, че почивката свърши, съответно и грам не ми се ставаше за работа. Не че ми се спеше – не, просто след 6 дни тотално нищоправене никак не ми беше лесно да се настроя на работна вълна.
Рекордно пътуване в рамките на 20 минути от Западен парк до бившия завод Витоша – обичайно това трасе ми отнема не по-малко от час, винаги когато оставам да нощувам в този край на скъпата ни столица – тръгвам за работа най-късно в 7.30, за да съм сигурна, че до 9.00 ще съм стигнала. София е хубава, когато е такава… полупразна. Мисля си колко ли са умните глави, които предвидливо са си пуснали 2 дни отпуска и в момента още са далеко от мисълта „утре е работен ден за мен“. И колко ли са тия като мен, дето не смеят да си вземат платен отпуск просто ей така. Да мине и утре и… пак 2 дни въздух. Май месец ще се окаже хем най-мързеливия (кога за последно сме си почивали цели 6 дни? всички? по коледа/нова година!), но и най-работния – предстоят ни 2 шестдневни работни седмици.
Нещо ме е стегнало за гърлото пак. Преди година, когато един познайник се опитваше да ми опише нещо такова като усещане – аз стоях и го гледах умно и недоумявах какво точно има предвид. Сега знам. Знам, че и той наднича тук от време на време, та да му кажа – дойдох на твойта, дължа ти бира за баса. Бирата ще я пием някой ден, като си дойда в Стара Загора, незнайно кога…
Всъщност нещата се подреждат бавно и несигурно, не знам дали е плод на самонавиването ми, но всичко което се случи има своя плюс… повече време, по-малко отговорности, по-малко нерви, повече егоизъм (ако изобщо може да се приеме поне за секунда, че егоизма има положителен характер – то аз бих могла да го обясня на всеки, който се заинтересува). Минусите – по-малко хора, повече рутина, наранено честолюбие и… тук ще замълча. Всъщност важни са плюсовете.
Научих се да броя до 10 преди да кажа нещо. Научих, че „мълчанието е злато“, наистина! Научих, че е по-добре да премълчиш, отколкото да се бориш с вятърни мелници – не си заслужава похабената енергия и наранената душа. Научих да слушам (но не ги научих да ме слушат), който трябва. В крайна сметка ако има работа – то крайната цел е тя да бъде свършена и толкова. Лесно и просто за възприемане. Научих се да почивам пълноценно, до такава степен, че в началото се чувствах гузна незнайно от какво, а в момента – удовлетворена. В крайна сметка това е важното – да намираме нещото, което ни удовлетворява.
Просто трябва да се научим да ги приемаме и да се адаптираме, а както не веднъж съм казвала – човека има уникалната способност да се адаптира към всичко и навсякъде. Когато един ни взима нещо – някой друг ни дава друго. Просто трябва да видим това „другото“ и да отбележим жеста на „даването“…
А стиснатото гърло и горчивия вкус – със сигурност е въпрос на време и те да отминат… както казах – адаптацията е неизбежна.
Всъщност, независимо как се възприемат по-горните думи от четящия ги – този пост е позитивен. Пиша го с позитивни чувства, наистина.

… в 02.30 май е редно да заспивам, вместо да се опитвам да пиша смислено и лесно разбираемо 🙂

Поздрав за всички, които са будни с нещо старо, но много добро – Orbital.