Етикет: мисли

Пазя непокътнати няколко неизказани мисли. Прибирам се в хотела тази вечер, вечерям сама в леглото си и се опитвам да ги подредя.
Написах много неща, след това ги изтрих. Писах и трих доста време. Всичко е на върха на езика ми.
Kогато ми се насъбере така, мислите ми се издуват, издуват и когато посегна да ги подредя, да ги разкажа, те се пукат и всичко отлита. А мислите са там горе, в главата ми. Блъскат се една в друга. Създават непоносим шум. Не спя. Не говоря, а искам. Мамка му, как само ми се иска да говоря за всичко онова отгоре, в главата ми.
От доста време самоконтрола, който съм си наложила не ме е предавал. Не знам какво се случва, но чувствам, че го губя – самоконтрола. С него не ме е страх. Знам всичко, преценявам, сигурна съм във всяко нещо, което кажа… бях сигурна и във всяка ответна реакция – каква ще е, още преди да я видя.
По-трудно е отколкото мислех. Всъщност не знам дали въобще съм мислила за това… За кое? Ми… на върха на езика ми е.
Човек, седнал сам в заведение. Тази гледка винаги ме е смразявала. Безкрайно тъжна и самотна. Явно това е нормално. Хората бързат. И на мен ми се случи дори. Просто гледах… Хората бързат.
Искам да променя нещо… някак. Как?
Толкова ми е трудно, когато не мога да говоря. Понякога имам чувството, че ще отвикна да изговарям думите. Усещам как се превръщам в огромна бяла риба с едри очи. Защо те не могат да плачат? Само се оглеждат тъжно в океанските дълбини…
Преди някой успяваше да изкара всичко това от мен. Сега съм се „задръстила“ от една камара глупости в главата и още една камара чуденки как и какво да променя и има ли смисъл от промяна и… куп други неща.
Понякога пиша писма мислено, които никога не изпращам писмено.
Когато преди гледах изгрева – знаех какво виждам и какво искам. Сега, като гледам залеза – знам какво виждам, знам и какво искам… и е на върха на езика ми, ама не се отскубва от там.
А искам да го махна от себе си, защото ми тежи.

Мисля да се приспя с „Ефекта на пеперудата“… не знам кой край на филма ще предпочета да гледам.
Знам само, че понякога ми се иска да мога да отскачам в миналото си, да поправям нещо и да знам, че няма какво да ми мъти главата в бъдещето.
Защо така не мога да си намеря място в „сега“…

Fuck – пак изтрих нещо… защо бе, защо всичко ми се губи в момента, в който искам да го изкарам от себе си… Място не мога да си намеря вече.

Колко ни струва да сме железни?
Колко ни струва да сме friendly настроени към всичко и всички?
Колко ни струва да не лъжем друг… и себе си?
Колко ни струва да сме добри?
Колко ни струва да сме разбиращи и съпричастни?
Колко ни струва да сме независими?
Колко ни струва да сме благодарни?
Колко ни струва да бъдем взискателни към себе си?
Колко ни струва да бъдем по-човечни?
Колко ни струва да сме щастливи?
Колко ни струва да се усмихнем и да накараме още някой да се усмихва?
Колко…?
Колко?

Колко ми струва да съм това, което съм в момента… или колко ми струваше…
Колко ми струва всяко усилие в каквато и да било посока….
Колко ми струва да продължавам да упорствам и да искам още и още, и още, и още…
Колко ми струва да не се примирявам с хвърлени „ей така“ думи…
Колко ми струва да се опитвам да преобръщам света понякога…
Колко ми струва да помогна на някой…
Колко ми струва да приемам нещата само на база факт, без да ги изследвам…
Струва ми време (преди всичко!) Струва ми забрава… Струва ми нерви понякога. Струва ми тренинг. Струва ми… адаптация.

Дали всичко е измеримо само с пари? Naaah, I don`t think so.
Дали те са най-важното? Naaah, I don`t think so. Но са нещо без което не можем и нещо, което прави живота ни по… по… по-комфортен (?)… По-важни са куп други неща и ценности, които за жалост са останали някъде по пътя и човечеството като цяло е забравило да ги вземе със себе си, или поне по-голямата част ги е забравило.

Понякога се чувствам емигрант. Не на място. Не сред свои. Объркан и уплашен от всичко наоколо. Вечния чужденец за околните….
Понякога много ми се иска да има наистина машина на времето, на която дори бих била бета тестер … И да погледна напред. После назад. После в настоящето. Да събера всички парчета от себе си – и стари, и нови и… да бъда същата. Счупила съм се нещо… или пък съм уморена, има ли значение?

Колко му трябва на някой, за да е доволен от всичко в тоя живот? Много? Малко?… Достатъчно.