Пуснах 1by1, огледах си всичката музика и селектирах отделен плейлист:
1. Lamb – Gabriel
2. Lamb – Gorecki
3. Louis Armstrong – Wonderfull World
4. Alanis Morisette – You Learn
5. Moby – Natural Blues
6. Goo Goo Dolls – Iris
7. Linkin Park – In The End
8. Linkin Park – One Step Closer
9. U2 – Staring At The Sun
10. U2 – One
Дълъг ден беше.
И не само деня. Като цяло седмицата беше безкрайно дълга и уморителна. Резултата е следния: изцедена съм. Буквално… Нямам идея какви ще са крайните резултати от задействаните поръчки, но се надявам много силно той да е добър за мен. Само за днес през главата ми е минал 50 листа технически превод от английски на български относно настройките на разните типове шасита… Отделно се занимавах и с техническите спецификации на новите оси и шасита на TonyKart и Birel за 2006. Каталога им е невероятен!
През изминалите дни се появи и поредния търг (обществена поръчка), с който ще се наложи да се захвана и по възможност да пооформя до края на следващата седмица. За другата седмица се очертава и губене на един ден по митницата в Сливен или Пловдив – ще видя превозвача какво ще реши в последния момент…
От началото на месеца се прибирам в къщи като на квартира – прибирам се, пропускам вечерята, минавам през банята, сядам да гледам Lost по AXN, после се строявам пред монитора и сърфирам до към 1. След това гася антиката си, отправям се в тъмното към терасата и паля последната за деня цигара. Обичам да си вися сама в тъмното и да следя огънчето на цигарата. Това са едни от моментите в които съм сама със себе си и в които не се страхувам да пророня сълза с риск да изглеждам слаба или жалка, или пък да будя нечие съжаление. Напоследък умишлено избягвах да пиша. Умишлено избягвах да разговарям за себе си с приятели. Умишлено се чудех къде да се свра в почивните дни, като хем исках да съм сама (донякъде), хем исках да не съм – исках ХОРА около себе си. За щастие първата седмица от месеца бях на банкет на фирмата, втората седмица бях на рожденния ден на Зу, тази… тази се очертава да не мръдна от Стара Загора. Но пък мисля да обиколя малко витрините и да си харесам някакви дънки и яке. Сама.
Не ми липсваха емоции през изминалите 15-20 дни. Най-яркия спомен е рожденния ден на Зу. ЪнбеливЪбЪл! За пореден път се убеждавам в твърдението си, че това е човек, който може да ме накара да забравя всичко и да се смея с цяло гърло на щуротии. Има някакво излъчване… и определение си е объркал професията! С Драго биха били страхотен тандем ;р Не че сега не са.
Последната седмица с Марийка (здрасти Изаура ;р ) открихме алтернатива на ICQ – gmail върши почти същата работа. С нея станахме рекордьорки по писането на мейли на ден;) Не сме се забравили… въпреки многото намеци на наши общи познати, че не е същото, че няма време да се види с никой и т.н. Незнам аз ли съм късметлийка или те очакват от нея тя да е тая дето да ги потърси. В интерес на истината засега имам обещание, че другата седмица ще се видим в София, че даже и ще ме вземат с Деян от автогарата, ама да видим… то на куче като нея вяра не може да се има;)
Последните два дни мрънкахме с Охи. Взели сме да си липсваме взаимно многоооо. Не се беше случвало кракът ми да не стъпи в София за повече от месец и половина. Сега, отивайки там, все едно ще посрещам не само Иво, ами и тоя малкия. Ако не бяаха снимките по бюрото ми – сигурно щях да съм му забравила муцуната до сега, а и не само неговата.
Сега за Иво… От 3-4 дни не съм го чувала. Няма и как – аз предпочитам да не ме буди в 3 сутрин (наше време), тъй като и без това съм безкрайно изтощена от работа. От своя страна аз не мога да му звъня, тъй като удобното време за обаждане на него е между 2:00 и 6:00 нощем, пак наше време. Естествено бих могла да го събудянякой ден, но е сменил за пореден път работата си, бачка по 12-13 часа на ден и предпочитам да го оставя да се наспи. Последно се бяхме отнесли на някакви много сериозни теми. Стигаме до заключението, че мразим държавата си като институция, но страшно много обичаме родината си. Искаме едно и също нещо – всичко друго, само не и повърхностни глупости. Искаме някой. Но нито той казва кой е тоя някой, нито аз. Започвам да си мисля, че все така продължавам да съм „бест френд“, а това… не ми изнася. Всъщност знам ли. Бях се шашнала (за кой ли път). Сега учудването ми продължава да расте, като разбирам от странични хора, които дори не са ме виждали, че той „не дава косъм да падне от главата на сис“. Интересно. Аз съм с други впечатления… Или е преосмислил всичко, или се е опитвал да се отърве от някой. Получавам мейли, няма да споделям какви, но ще кажа, че ме карат да се усмихвам. От своя страна аз го товаря с грижите си, той пък търпи. Сигурно му действа успокоително да види, че има и други като него. До 23 октомври не остана много време. Но колкото по-малко остава, толкова по-бавно се точи. Изпитвам и някакъв страх – незнам кого ще посрещна – дали оня Иво, когото познавам до болка и който с (почти) нищо не може да ме изненада, или някой „нов“ Иво, който ще е непознат за мен. И двата случая ще си имат плюсове, но като че ли ми се иска да видя и докосна човека, който познавам.
Гласувай пръв за този пост!