Пак познатата мелодия, която обичайно чувам веднъж годишно.
Леко се изненадах и за секунда се зачудих на кой ли съм сложила същата мелодия за звънене по погрешка. В следващия миг телефона беше в ръката ми и видях, че си е точно човека, който трябва.
– Тази година подрани, до септември има време.
– Все така „любезна“ (смях)
– Е, не, просто не очаквах да те чуя сега, днес.
– Как си? Звучиш будна?
– Home alone.
– Някои неща не се променят никога, а?
– Да, това – да!
– Какво ново?
– Нищо по-различно от преди, все същото.
– Още ли си със залепнали устни, хехе?
– Още.
– Как е живота при теб? Какво става с тръпката?
– Нали ти казвам, все едно и също. Тръпката… тръпката си е тръпка, знаеш как е.
– Ех…
– Да.
– Развиваш ли се? И още ли си толкова бойна?
– Зависи от къде го поглеждаш, а за бойното – не бих казала, самооценката ми е, че доста съм свалила гарда.
– Значи има кой да те пази, хехе
– I wish, ама не бих казала, че има истина в думите ти.
– Кога ще идваш насам? Не сме се виждали от години.
– Нямам път натам… а и да имам не мисля, че ще имам силите да се видим.
– Чак пък сили, аз не хапя.
– Ти не, но аз да.
– Обади се някой път ти де.
– Едва ли…
– Забравяш всичко. Не го вярвах някога, когато те ядосвах и ми казваше, че един ден просто ще ме забравиш.
– Не съм те забравила, но… научих се без теб… на много неща. Не усещам липсата ти. Понякога усещам друго, но не мога да го определя.
– Пробвай де.
– Ами, ще прозвучи абсурдно, но има моменти, в които много ми се иска на моменти някой да ме задушава така, както го правеше ти… макар това да беше причината за тоталния край.
– Ех, Силве
– Мразя да ме наричат така, и ти го знаеш най-добре!
– Аз пък обичам да ти казвам така.
– С теб какво ново, какво се случва по вашия край?
– Ела да видиш де 🙂 Онова кафе в парка с чадърите още си работи.
– Не мисля… но пък знае ли човек.
– Пушиш ли още?
– Повече от преди дори, не че е за хвалене.
– Явно си на път да убиеш някой, помня как ги палеше една от друга когато си бясна… или вече са самоубийствени уклони?
– Има ли значение?
– Пак те е стегнало нещо, усещам. Ще ми кажеш ли?
– А аз ще ти припомня, че когато нещо ме стегне – не го обсъждам и си го държа в мен… Просто е в повече и от преди. Остави.
…
Още около 3-4 минути общи приказки. 8 години.
Някак странни са точно тези разговори. Никога нищо не ти казвам, но контакта, макар и спорадичен и едностранен си продължава.
Понякога, само понякога, се сещам за всичко… и ми липсва, но съвсем мъничко.
Чудно нещо сме хората. Дали някога ни минава? И дали наистина имаме силите да пишем нови глави в романите си, без грам да преглеждаме предишното съдържание? Или просто си има хора, които не че си нямат тяхна книга, но просто обичат да мятат по едно око и в чуждата (но отдавна позната)?
Признавам, че ме разклати, ама ти това си го знаеш.
Догодина пак? Всъщност знам, че няма да пропуснеш септември…
Гласувай пръв за този пост!
+2 рейтинг, 2 гласували.
