Етикет: мрЪн

„Уморен съм да бъда на пътя, самотен като лястовица в дъжда. Уморен съм да си нямам приятел, с когото да съм… за да ми казва къде отиваме, oткъде идваме, или защо. Но най-много съм уморен от хората, които са лоши един с друг. Уморен съм от цялата тази болка, която чувствам и чувам по света… всеки ден. Има твърде много от нея. Тя е като парче стъкло в главата ми… през цялото време. Можеш ли да разбереш?“

Отвори ги тез очи бе Sis! И гледай! На ръба си,бе. Някъде. Никъде. Да те боли, мамка ти! Като си тъпо копеле. И старо. Не ме гледай с тез затворени очи! Казах ти. Болка. Кво пък толкоз. След нея – празнота. До границата на търпимост. Пътища. Много. И все без посока. Порив. Да подариш на празното смисъл. Ама си тъпо коп…Казваха ти. Ами илюзия е. Ти кво си мислеше?
Гледай ме, като ти говоря! Светла илюзия. Така сме устроени. Стъклен свят. Лъч някакъв рисува витражи. Ти си лъча. А, сега и ще ревеш! Крехък свят. Красив свят. После – тишина. На парченца. Многоцветни. Не се дърпай! Погледни ме! Ох, ще ми вземеш здравето. Със стени общуваме. После – ние сме стените. И лабиринти. На ти кърпа. А уж си копеле…Успя да ме накараш да се усмихна. Знаех си, че няма да те заболи. Като чупя огледалото.

Днес пак „говорихме“. И пак не си казахме „нещо“. Празни думи, колкото да отбием номера. Думи в които някак си не намирам смисъл. Ако пък намирам – то непременно не е това, което бих искала да „намеря“. Случва се дори да съжалявам за факта, че говорим…за каквото и да е. Иначе лафим, при това с часове. За какво ли не. За какво ли не… За всичко друго, не и за това какво е вътре в нас. Търсим се. Намираме се едва, когато нещата ни се струват безнадеждни и когато имаме дяволската нужда да говорим с този, който ни познава. С този, който знае как да ни накара да се усмихнем. С този, който ни разплаква най-умело… Всъщност с единствения, който умее да ни накара да плачем. С човека, с който си знаем „кътните зъби“.
Днес пак „говорихме“. И пак не си казахме „нещо“. 7 години. Не са много. Не са и малко. 7 години, през които сме си казали какво ли не. 7 години, в които сме успели да си разменим и „Обичам те“, и „Мразя те“. 7 години, през които сме говорили и сме си казвали „нещо“. 7 години… Ако има нещо вярно в символиката на това число – то ми се ще да се докаже точно сега. Нали уж е магическо число.
Днес пак „говорихме“. И пак не си казахме „нещо“. Ще ми се да можех да говоря както преди. Да мога да изрека на глас всичко онова, което ми е в душата. Да спря да се заблуждавам, че то се знае, или се вижда, или се усеща. Не се! Не винаги…Искам да мога да говоря за онази любов, която е на върха на езика. Иска ми се понякога да мога да го кажа пак, да се доверя на думите и на чувството, че ще ме разбере. Както аз разбирам него.
Днес пак „говорихме“. И пак не си казахме „нещо“. Търсим зад думите си нещо. Понякога то прозира. Изпитваме нужда един от друг, когато „затънем“. През останалото време аз се правя на силна, а той… той играе ролята на самоуверен млад мъж.
„Толкова ми е трудно, когато не можем да говорим. Понякога имам чувството, че ще отвикна да изговарям думите, важните думички, носители на чувствата. Усещам как се превръщам в огромна бяла риба с едри очи.
Защо те не могат да плачат? Само се оглеждат тъжно в океанските дълбини…“

Днес пак „говорихме“. И пак не си казахме „нещо“. След по-малко 2 месеца и 5 дни заминава. Изчезва. „очи, които не се виждат се забравят“. Дали?
И отново оставам безмълвна…
И защо, мамка му, ме избива на…рев. И на крясък… На вик, включващ името му.

Навътре в мен е океан от самота…

But I’m so tired of this deceit
Everytime I try to make myself
Get back up on my feet
All I ever think about is this
All the tiring and time between
And how trying to put my trust in you
Just takes so much out of me
***
Take everything from the inside
And throw it all away
‘Cause I swear, for the last time
I won’t trust myself with you

L.P.