Има различни хора, които обичаме по различен начин…в началото или в някакъв момент, може да си мислим, че всеки случай е единствен и неповторим и ще го обичаме цял живот.
Повечето хора, обаче, са пътнически влакове… минават, спират, оставят…каквото трябва, взимат си…каквото трябва, и си заминават.
Други са толкова транзитни, че дори не се спират за малко на нашата гара…колкото и да ги чакаме…
Трети, пък са просто ценни уроци от осъзнатите грешки…
Има и четвърти…те са доживотна присъда.
Лошото е, че никой от тия хора не ти казва в началото, кой от кои е.
Какво ме предизвика да го напиша ли – 2 неща. Кои са тия 2 неща – друг път за тях…
Рядко говоря за работата си тук. Днес обаче е особен ден и имам повод… искам да спомена някой, който поработи върху особата ми и разви част от мен в желана посока през последните 3 години…
Дечо. Един от борда на директорите. Баш шефът. Ама пък така не му личи… В смисъл, че не предизвиква у персонала гърчове, спазми и тремор всеки път, когато той /персоналът/ се сблъска с него /Дечо/.
Вместо това си говори с нас. Пита ни как сме и ни се усмихва.
Обича да оглежда нещата отгоре, отдолу, отдясно и отляво, по няколко пъти, така че да е наясно какво може да изскочи оттам във всеки момент. Това му харесвам най-много!
Никак не е чудно, че е успял да ме накара да се привържа толкова много към него и да съм (или поне се опитвам да му бъда) верен съмишленик – способността му да ме убеждава в гениалността на някоя идея е също толкова удивителна, колкото е и самата идея.
Така че с ръка на сърцето си признавам, че си имам страхотен шеф. Ама вие не му казвайте. Ще вземе да се надуе.
Е, Дечо днес се раздели с нас, офиса в България и пое към Украина… Да поставя нашите основи там. Да се върне пак в началото… Ех, колко беше интересно началото за мен тук, в тази компания – първите офиси, първите надежди, първите грешки, първите успехи, първите хора, първите приятели, първите семинари, първата конференция… все първите… И всичко това го правихме заедно – заедно се радвахме, заедно се ядосвахме, заедно се смеехме, заедно празнувахме… Първите (вече) 60 офиса на EasyCredit в България… сега предстоят Украина… Румъния, Македония… Едно знам със сигурност – днес като ти казвах „Чао“ много, ама много ми се прииска да изиграя същата роля в нашия филм, тази роля, която вече съм играла и съм я научила наизуст.
Не останах в офиса когато екипа ти подаряваше талисмана за украинския офис. Беше ми трудно… вместо това се сополивех и пушех.
Знам, че ще успееш… и силно се надявам да успеем да запазим отношенията, които наложихме тук през тези близо 3 години. И да опазим това, което създадохме…
Ще ми липсваш. Много. Ама наистина много.
Гласувай пръв за този пост!