Етикет: сдух

„Иска ти се просто да те няма. Да не си тук, да не си сега, и никога да не бъдеш, и никога да не те е имало. Вървиш по самотна пътека, вървиш назад – към миналото. С ръце в джобовете, с наведена глава, с поглед, вторачен вътре в теб, а със всеки твой дъх от носа ти излиза пара. Сякаш си машина. Крачиш със свито сърце към спомените си, събираш ги от улицата, от клоните на дърветата, пазиш ги от вятъра – да не ги отвее нанякъде, прегръщаш ги и ги целуваш.
Времето отдавна се е самоизяло… Щом зимата свършва, когато си поискаш… Времето отдавна… Празно е – вътре, в сърцето ти. След дълбоката въздишка ти се питаш: „А кое е това, което изяжда мен?“. И си отговаряш, че си като времето – самоунищожаваш се. Стоиш пред откритието си, и още малко, ще се разпаднеш. Излезе че ти мразиш времето, времето мрази теб, но ти си като времето, значи се мразиш…

Ако имах сърце, повярвай ми, щях да те обичам от цялото си сърце!“

„Where is the moment we need at the most
You kick up the leaves and the magic is lost
They tell me your blue skies fade to grey
They tell me your passion’s gone away
And I don’t need no carryin’ on“

Сиво. И по-сиво ще става.
На работа е лудница, имам купища проблемчета,проблеми и проблемища за разплитане.
И в дома ми е същата лудница, даже по-зле. Рядко говоря за семейството си – умишлено е. Но напоследък (последните 2 седмици) баща ми ме вади от равновесие. Има хора, които са родени да тровят нечий живот с безмислени забележки, напътствия и какво ли още не. Е, аз си имам един такъв човек у нас. Мразя моментите, в които се опитва да ме поучава… позакъснял е с около 15 години. Мразя монотонното му мърморене. Мразя дреболиите, за които се захваща. Мразя стремежа му да разчопли всяка моя „рана“. Мразя отношението му към мен, към майка ми… Мразя всяка една секунда, в която се налага да споря с него. Всеки наш разговор е спор. Всеки! Опитвам се нещата да минат „со кротце, со благо“, но не става. Не могада си затварям очите всеки път. Писна ми цената която плащам за мнимо спокойствие в къщи да е моето мълчание и навеждане на глава всеки път, когато той реши да си показва рогата. Всеки ден. Всеки божи ден! Има моменти, в които не искам да се прибирам. Има моменти, в които предпочитам компанията на вятъра по улицата, вместо топлата стая в апартамента.
Стифлър е зле. Щом се стигна до предложени да бъде приспан… Естествено – не се съгласих, но факта, че нещата опряха до там ме съсипва. В продължение на 2 години ветеринарите ми обясняват как това куче няма да живее, в продължение на 2 години аз се инатя и отлагам… и доказвам, че това животинче ще живее. Стифлър си има специално значение за мен. Не искам да загубвам и него така нелепо, както загубих и човека, който реши това да е името му. Не искам! Ако го приспя имам чувството, че и аз трябва да се гръмна…
Има и още нещо, което ме побърква и не ми дава покой… Нещо огромно, чието решение не виждам.
Мисля си за времето ми в София. Ще ми се сега да имам до себе си и Иво, и Охи, и Фени, и Каспи и… Иска ми се да има повторение на вечерта у Иво – бърборене,смях, приятни емоции и най-вече усещането за уют. Знам, че такова повторение няма да има.

Rage is a bless…