Етикет: сдух

Незнам от времето ли е.
Докато учех в Търново есента ми беше любима – градчето е невероятно през този сезон… Но тук, тук нещата са различни. Голи дървета, сиви сгради,полупразни улици вечер, листа, разпилени и играещи си с вятъра. И студ. Кучешки студ.
Днес реших да не разкарвам шофьора чак до квартала ми и да се прибера пеш, да мина през централната улица, подобна на писта на самолетно летище. Скокнах от буса, бръкнах си в джобовете, вдигнах си яката и се сгуших в… в себе си. Понесох се в началото с бърза крачка (студ!), след това постепенно забавих ход.
Днес си писах с Вечнозеленото почти през целия ден. Занимавах я с мислите си. Занимавах я с апатията, която ме е подгонила (и почти ме догонва)… Вероятно се дължи на времето или на (липсата на) хората около мен. Говоря за физическата липса… ще ми се тия неща да ги „казвам“, не да ги „пиша“. Ще ми се примерно да не мрънкам, а да мога да си излея душицата, да ми се каже, че нещата ще си тръгнат по начертания път и … така.
„Незнам бе, нямам идея защо е така, ама ме е обгърнало някакво ГАДНО чувство за необятна самота.“
Sometimes I look at what I’ve become and cry,sometimes I get on that BULLSHIT and be ready to die…sometimes I wonder, who would give a FUCK if they lost me… Слушам една песничка на DMX цял ден и и припявам.. то е по-скоро нещо като…молитва (?!?) Ще ми се да имам отговорите на толкова много мои въпроси…

Излизах с една дружка снощи…
Ще ми се да мога да променя света някак. Ще ми се да изтрия от него ония елементи, които са професионалисти в лъжата и манипулацията. Слушах я и мислех за себе си – минала съм през това, през което минава тя сега. Чувството за изоставеност убива. Няма по-лошо наказание от забравата. И лъжата. И изгубените мечти/надежди…
„Сис, надеждата умирала последна. Днес моята умря!“
О, да – разбира се, че дадох всичко от себе си, за да я окуража… Всъщност не за кураж… По-скоро дадох всичко от себе си по възможно най-мекия начин да я накарам да приеме нещата такива, каквито са. Как е възможно човек да дава всичко от себе си за някой, да оставя на заден план семейството,приятелите и работата си заради този Някой и в крайна сметка да остане със разбита душа и сърце. Как е възможно да има хора, които да изпитват удоволствие от това да употребят и изоставят някого – все едно е пакетче билков чай. Вероятно в егоизма няма лошо, щом има човешки същества, които успяват да живеят в хармония със себе си благодарение именно на тази си черта.

Обхваща ме ярост. Продължавам да смятам, че след края на една любов има 3 фази при този, който все още обича:
1. Безумна любов и стремеж към връщане на загубеното.
2. Също толкова безумна омраза.
3. Забрава.
Тъпото е, че първата фаза минава толкова бавно…
Бе какви ги говоря – същата наивничка като моята дружка съм и аз. Може би малко по-твърда…