Мина вече една седмица, все не ми остава време да седна и да напиша 2-3 добри думи за Рибарица 🙂 Намира се на около час и половина път от София, посока Тетевен. Цените са приемливи, местността е красива и има какво да се види, местните са усмихнати (или поне тия, които ние видяхме), вилите са големи 🙂 Вила „Дафне“ – нашата вила е едно доста добро попадение – извън селото, няма съседи, които да мрънкат за шумотевицата, няма строежи наоколо, със страхотни гледки и от прозорците. Препоръчвам!
Та, миналия уикенд бяхме там – в Рибарица, „обичайните заподозрени“, същите, които бяхме и на морето. За себе си мога да кажа, че малко са местата, на които съм спала до 2 ч. следобяд 🙂 Рибарица е едно от тия места. Починах, посмях се, пийвах и пуших малко (защото кашлях много 🙂 ). Май си лягах първа, или поне това показват статистиките.
Останалите – по всичко личи че и на тях не им е зле – за справки си увеличете колажа и се загледайте с лупа 🙂
Май ми хареса повече и от морето. При първа възможност бих организирала едно такова групово мероприятие отново на същото място – не е за изпускане и наистина хем си починах качествено от лудото ми ежедневие, хем се наспах като за световно (принципно съм инсомниак и спя по 4-5 часа на денонощие макс), смях се докато ме заболяха корем и скули… и мястото! Мястото е жестоко! А ако имаше как тая организация да се случи още този уикенд… вместо пак да съм сама за 2 нощи, мрЪн.
Използвам момента да кажа, че едва сега свалих Picasa 3. Има доста нови функционалности и си струва да я имате по машините 🙂
Отпуската. Първата нормална за 3 години.
Казвам нормална, защото е наистина първата отпуска, която изкарах без да прекарвам 80% от времето с колеги или пред лаптопа.
Как беше? Малко ми е трудно да опиша, но беше добре. Винаги има какво още да се желае де…
9 – 10 дни на Несебър няма как да не са добре. Още 5 човека, с които няма как да ми е скучно. 1 таласъм, чиито нерви на моменти изпилявах (веднъж някой да измрънка и от мен!) – другите не са се оплакали поне.
Равносметката – искам пак, искам още, да сме живи и здрави и догодина да направим същото…
Хубаво беше, ама свърши. Несебър, Слънчев Бряг, Златни Пясъци, Константин и Елена, Каварна, Приморско… Можеше и още да се пообикаля, ама нямаше желаещи, а аз сама мразя да се мотая.
Толкова.
Имаше моменти, в които главата ми пак пращеше до пръсване от една камара въпроси, чиито отговори ме е страх да разбера. Или ме е страх от самите въпроси… anyway, в крайна сметка по-важното е, че ги държа зад зъбите си и съм убедена, че това е по-добрия вариант.
И така… доста лаконично се изказах този път. То напоследък по-често се напрягам да съм именно лаконична и по-малко говореща, отколкото обратното (а обратното е „нормалното“ ми състояние). Вече ме е страх какво ще изплюя някой ден 🙂
turn your head
if it don’t feel good
turn your head x2
think about the good things that i did to you
and think about the bad things that i didn’t do…
that i didn’t do
that i didn’t do
that i didn’t do The Crystal Method – Jaded
Сега – back to reality. Опитвам се да наваксам с изостаналите неща и съм на ръба на отчаянието, че няма да успея да хвана „общата картинка“ скоро 🙁
Малко са нещата, които съм „изпуснала“ някога. Винаги, когато е можело нещо да ми се случи или аз да случа нещо – просто е ставало. Everything happends for a reason. Тия дни се замислих колко са нещата, за които истински съжалявам, че съм изтървала да „случа“. Не са много. Не са и непоправими и необратими… Всеки път като се засиля да ги „случвам“ ме обзема някакво неопределено усещане – не е тъга, не е и радост, не е и чувство на удовлетвореност от това, че нещо е наваксано.
Повтарям си гласно и негласно, че един път се живее и ако на човек му се поднася някаква възможност, каквато и да е тя – трябва да се хване. Ако ще и това да е само за един миг.
If you had one shot or one opportunity
to seize еverything you ever wanted for ONE moment
would you capture it, or just let it slip?
I`ll capture it. И така съм правила винаги.
До момента.
Замислих се и как докато бях дете бях отворена към всеки и всичко. Не се притеснявах да се усмихвам на непознати каки и батковци, лели и чичовци. Не само отвръщах на поздрава с поздрав, а и бях тази, която първа поздравява. Не се стеснявах да заговоря или да се заиграя с други непознати деца. Просто чувствах близък всеки…
После порастнах. И сякаш започнах да се страхувам от тази твърде голяма доза общителност. Неусетно ми е станало трудно да започвам разговор с непознат, а понякога дори ми е невъзможно. Самата идея ме плаши. А ако мен ме заговорят – струва ми се странно.
Всичко това в личен план разбира се, в служебен е точно обратното.
Какво правих тия дни? Почивах. Активно. Правих неща, които обичам да правя – мързелувах, протягах се, спах, търках си подметките по улиците, хапвах, пийвах, говорихме си глупости. Не бях сама – нещо много важно за мен. Обичам да има хора наоколо, хубави хора.
Ако можеше уикендите да са от 4 дни, вместо от 2 – щеше да е страхотно!
Днес е поредния понеделник, който ми се ще някак да прескоча и да продължа със съботно-неделните си занимавки… мда. Чувствах се така, все едно съм на морето – шепа усмихнати хора наоколо, бира, жега, ставане по обед, следобедна дрямка (докато другите се забавляваха край басейна)
Искам да споделя нещо от „Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис
Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека- самотата.
Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.
Отново отекна вътре в мен,…, ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек… Един разум, който се вслушва в това…предизвестие, се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло във всяка отлитаща завинаги секунда.
Половинчатите работи- половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и се не бой!
С това последното не съм сигурна дали съм съгласна или не… ще ми се да мога да стигна до край, но… (колкото и да го мразя този израз) не мога. Все още имам хиляди неща на върха на езика и тъпо и упорито отказват да изплъзнат от там. Пиене ли ми трябва? Или какво… може да пробвам някоя вечер къркайки си кротко някъде – да взема да си счупя езика и да изплюя всичко, което седи на върха му – станало е толкова много, че скоро ще затлачи и устата и мозъка ми (поне тоя, който е останал).
Eто нещо за слушане… пък дано ви хареса. Много нежно, мда… Ако изключа припева – всичко останало го усещам и аз. Припева някак не искам да си го припявам. Една забележка към самото парче – твърде… бавно ми е… и лишено от „музика“, но пък какъв глас, а? Ако на някой му се играе и миксира нещо (тук имам предвид таласъма) – нека ми го метне и на мен, в някакъв по-нормален ритъм и по-музикално… Музиката ако можеше да наподоби поне малко това, което съм показала тук – щеше да е перфектно.
When the routine bites hard
And ambitions are low
And resentment rides high
But emotions won’t grow
And we are changing our ways
Taking different roads
Гласувай пръв за този пост!