От време на време ме хващат лудите и изпадам в някакви крайни настроения.
Днес ми е един такъв ден… То се трупа от месеци, де.
Как се свиква с човешката простотия? Почти ежедневно ми се повтаря, че едва ли не съм длъжна да се примирявам с глупавите хора, без да им показвам, че са прости. Не разбирам защо бе, джанъм, е съвсем нормално да си тъп и да трябва аз да го приемам, а е мега некултурно да ти кажа в лицето, че си тъпанар и видиш ли – това не се приема. Тоя двоен аршин ще ме довърши някой ден. Вярно, че всичко е въпрос на „политика“ и „политически решения“, ама тука става дума за ежедневие, хех.
И като му кажеш на някой в съвсем прав текст „Бе ти тъп ли си или какво?“ настъпва една драма, едно циврене, едно сочене с пръст – все едно сме в детската градина… „Другарко/Госпожо, пък той/тя ме обиди. Скарайте му се!“ И видиш ли все се намира някой, който верно да дойде да ти се скара и да ти обяснява как не влизаш в положението на някой си (а тоя някой си влиза ли в нечие положение бря?). И после се почва песента за толерантността ми… И за прямостта ми… И как не бивало така. Значи е съвсем нормално да си глупак, ама е мега ненормално да ти го кажа (щото явно сам не го осъзнаваш).
Човешката глупост няма граници – факт. Що за човек трябва да си, ако ти е обяснено нещо веднъж-два пъти от един човек, после същото ти е обяснявано и от някой друг и накрая – пак няма никой в главата ти? Ми тъп си! Не мислиш! Или не искаш да мислиш -> изнася ти да си тъп! Ма не ти изнася да го чуваш…
Гласувай пръв за този пост!