Побесняла съм.
Не, полудяла съм.
Направо съм извън кожата си.
Иде ми да крещя, да крещя, да си издера гърлото от крещене.
Не се събирам в кожата си вече, грам. И все по-често започва да ми личи.
И на агресия ме избива.
Допълнителната екстра е, че по неизвестни причини дясната ми ръка се е схванала от плешката до пръстите – всичко е изтръпнало и мърда с усилие, боли ме като за световно, особено горе в плешката, пиша почти изцяло само с лявата и е мъка.
За главоболието, което продължава вече втори ден просто не ми се говори, има моменти в които почти не виждам, като сляп плъх съм.
„Оммммммм“… знам, че ще ми мине, като на куче. Само спокойно.
Don`t panic.
Понякога така както си седя и си мисля… и пиша.
Понякога съм слаба. Понякога съм силна.
Понякога няма значение. Понякога нямам избор. Понякога искам, но не може. Понякога мога, но знам, че не трябва. Понякога е безмислено да упорствам.
Понякога колкото и да искам нещо, то не се случва, не става, не идва, не се получва. Понякога не искам да се примиря. Понякога продължавам да блъскам стената с глава, докато едно от двете се разбие – понякога стените рухват и понякога зад тях има още стени. Понякога сама издигам стени пред себе си.
Понякога не искам да говоря. Понякога искам да не спирам да говоря. Понякога просто ми се плаче.
Понякога съм болна и уморена. Понякога съм най-затворения човек на света. Понякога искам да позволя на някой да надникне в мен. Понякога се чувствам като в клетка.
Понякога с месеци не мога да се отърва от тътена в главата си.
Понякога искам да съм голяма. Понякога искам да съм бебе. После пък искам да съм и двете едновременно.
Понякога искам да мога да реша всичките проблеми на света.
Понякога съм нетърпелива, а знам, че хубавите неща трябва да се изтрадат. Понякога толкова много ме е страх дори да си помислям, че искам едно-единствено нещо. Защото знам какво съм… И какво не съм… И разбирам, че няма смисъл… понякога.
Понякога искам да си дръпна шалтера, да се самоизключа.
Сега искам да звънна по телефона, да се кача в колата и да „прибягам“ да изпуша една цигара в нечия компания.
Тази вечер – албума на Coldplay.
А в момента в плейлиста се върти това:
Понякога искам да спя дълго, защото тогава не мисля…
When you feel so tired but you can’t sleep
Stuck in reverse.
Има различни хора, които обичаме по различен начин…в началото или в някакъв момент, може да си мислим, че всеки случай е единствен и неповторим и ще го обичаме цял живот.
Повечето хора, обаче, са пътнически влакове… минават, спират, оставят…каквото трябва, взимат си…каквото трябва, и си заминават.
Други са толкова транзитни, че дори не се спират за малко на нашата гара…колкото и да ги чакаме…
Трети, пък са просто ценни уроци от осъзнатите грешки…
Има и четвърти…те са доживотна присъда.
Лошото е, че никой от тия хора не ти казва в началото, кой от кои е.
Какво ме предизвика да го напиша ли – 2 неща. Кои са тия 2 неща – друг път за тях…