Категория: Общи

Това е „нещото“, което описва деня ми. Кутия от тия, че и отгоре. Адски напрегната сряда беше. Тия от Италия за пореден път не пропуснаха да направят спънка – почти пред провал беше старта на сезона за българския картинг. В резултат на това си имах един фучащ и сновящ из офиса шеф, който от време на време сядаше на едното бюро до мен, слушаше ме докато се опитвам да накарам ония смахнати „макарони“ да си размърдат задниците, и нервно потропваше по масата с пръсти. „Папата…“ – ето това беше думата, която за тях беше обяснение на всичко, най-вече на НЕсвършената им работа. Към обед, вече на ръба на нервна криза се разбучах по телефона, като постепенно бученето ми прерастна в крясъци… накрая едва ли не започнах да заменям Dear Mr. Ridolffi“ с „Твойта кожа макаронеста!!!“. За пореден път се убеждавам, че когато нещо не се получава по „културния“ начин, то е неизбежно да не се получи по „физкултурния“ начин… Както и да е, в крайна сметка ония там се взеха в ръце и след ДВУСЕДМИЧНО уговаряне най после пратиха шаситата и гумите…
Следваше събрание на всички офиси в централния офис – т.е. при нас, в Стара Загора – поредната лудница: купчини фактури, купища разходни касови ордери, да не говорим за до ден днешен непонятните ми финансови отчети…И утре всичките тия камари трябва да минат през складовата програма, т.е. през ръцете ми, след това през счетоводството…На всичкото отгоре вероятно ще трябва да се ходи и до Сливен, до митницата там, за да се освободят едни чарколаци за пожарогасителите…Вкарала съм се в ебати филма!
Нещо се е случило днес и покрай Иво – явно не му е ден, но…нямах физическата възможност да му обърна внимание и за пръв път го оставих в режим „stand by“, който продължава и в момента 🙁
Добре, че поне Стифлър е при мен сега (а до края на месеца трябва пак да го връщам на село. Точно до преди около 15 минути се мотахме с него по улиците, дори вечеряхме заедно…с дюнери. И пак го разревах! Ебати псето… Щом успявам да разрева куче така както си мрънкам, не мога да си представя какво щеше да е ако цялото това мрънкане го прехвърлех върху човек?
Защо, по дяволите, не успявам да влияя така и на човека, който пожела кучето ми да носи неговия ник… Това е друга тема, няма да я подемам, за да не ревна и аз.

Очаквам с нетърпение събота – щата Канзас. Имам дяволска нужда от разпускане, а рожденния ден на BEER_MAN е прекрасна възможност да се срещна с приятни хора, които макар да са ми наблизо, рядко посещавам. Мдаааам…дръж се Канзас, че ида:)

Кристализирах.
До сега се мотах из Аязмото със Стифлър… Тичахме по алеите, лягахме по тревата да почиваме, хващахме разни непознати ми пътеки и вървяхме… Аз и куче. И си говорихме… Ако можеше това животно да говори, кой знае какво би излязло от устата му. Той е най-добрия ми слушател напоследък.
Като малка имах въобръжаем приятел, който уж живееше на една далечна пътека и само ако много силно си стиснех очите – той уж идваше. Бях повече от убедена, че е истински. Говорех си и с него. Много. Детски истории… Сигурно изглежда глупаво или дори налудничаво, но си е факт.
Понякога си давам сметка колко самотна се чувствам, въпреки че съм заобиколена от хора.И се спичам… От друга страна уж съм сама, а винаги се намира кой да ми каже наздраве ако примерно кихна.
Мотахме се сега… премислях… подрънквах си стотинките в джоба… лежах на тревата и говорех, а Стифлър ме гледаше с огромните си очи и слушаше… и по едно време му тръгнаха сълзи! Заклевам се, че това бяха сълзи! Успях да сдухам едно…куче! А дори не знам причината за смахнатото си настроение. Няма конкретна. Просто се събудих сдухана и мразяща всичко. „Наакала си се пак“ – каза ми rasti и затвори ICQ-то. Звъннах на starly докато се прибирах, тя ми вдигна и на въпроса „ко стаа бе мамунко малка“ последва моя отговор „смахнато ми е, исках да чуя нещо ведро“.
Мааамка мууу! На 27 април Охи има рожден ден и аз за пръв път от как го познавам ще пропусна събитието… Много се надявам на именния му ден да не ми мине котка път и тогава да успея да отида по софийско. Остават 2 месеца и 15 дни до заминаването на Иво.
Deadline. 🙁

Ровех си из разни файлове, които бях нахвърляла по дискети преди последната преинсталация на Windows и се натъкнах на неща, които навремете (което не беше толкова отдавна – 2000-2002 са писани) бях писала на Иво… натъкнах се на една приказка… вероятно тия дни ще последва тирада от цитати от тези забравени неща, които сега изрових и незнайно защо препрочитам… Явно съм мазохист, щом знам, че от спомена за него ще ме заболи и въпреки всичко чета… А имам цели две дискети все с текстови файлове, които по един или друг начин са свързани с него…

Ето приказката.

Костенурката

Всичко най-ужасно, което може да се случи на една малка костенурка препускаше през тревата след нея. Проблемите обаче бяха нещо, с което беше свикнала и когато за малко се уморяваха да я преследват, като че ли започваха да й липсват.

Костенурката много обичаше да разказва приказки, но никога нямаше внимателни слушатели. Мислеше, че така открива пътя към другите и много внимаваше да не им показва пътя към себе си.

Много, най-различни по своята същност същества, се бяха опитвали да проникнат през черупката на Костенурката, но винаги неуспешно. Бронята й с течение на времето се покри със следи, но не омекна от това.

Костенурката си представяше целия свят облечен в черупки и в ушите й звънеше шума от постоянните сблъсъци. Не вярваше, че има същества без защитно покритие – как биха оцелели.

Даже самата Костенурка не си даваше сметка, че единствения начин някой да види какво има под здравата черупка е да я помоли за това. Тя беше безсилна срещу молбите. За нейно щастие, повечето същества си мислеха само хубави неща за силовите методи.

Костенурката не знаеше каква шега ще и погоди съдбата и беше спокойна в черупката си.

Високо в небето над пътечката кръжеше един орел. Той не беше гладен, но реши да половува за разнообразие. Спусна се надолу, грабна в ноктите си малкия улов и отново се издигна в небето. Костенурката все още беше спокойна в черупката си и даже започна да се наслаждава на неочаквания полет. Орелът, почти забравил безинтересната плячка, разтвори пръстите си…

Костенурката полетя самостоятелно за първи и последен път…

Докато летеше тя злорадо се усмихна на проблемите си, които повече нямаше да я преследват.

Полетът й хареса.