Категория: Общи

Прибрах се от щата Канзас. Както и предполагах – беше повече от хубаво…Имах нужда от смяна на обстановката и наистина разпуснах яко.
Пристигнах там към 14.30, пихме по едно кафе с koby и Веско, после се завлякохме до „офиса“… И още там се започнаха смешките – грейвъра звъня за такси…в полицията! И си го искаше, таксито де : „Едно такси до културния дом.“, отсреща следва „Какво е станало на културния дом?!?“(„супер у4уден глас беше“ -каза грейви), после нашия човек „Нищо. Искам едно такси от централния вход на културния дом“…и отсреща: „Какво такси бе! Това е телефона на полицията!“. Смях…;))))
Май става традиция ако моя милост се е озовала на рожден ден на Зануси да бели картофи за мусака;) Той обаче е герой, защото съвсем сам си направи мусаката, изключвам намесата на мен и Драго при беленето и рязането на картофите. А мусаката си я биваше. Е имаше и такива, които не се престрашиха да я пробват, обаче аз хапнах и още съм жива 😉
Вечерта мина доста весело, страшно се израдвах на Зу, рядко се виждаме с него, но всеки път си се радваме като за последно. Понякога чак се чудя как от неговата уста може да се ръсят по 438756984392 бисера в минута;) Ако има човек на тоя свят, който успява да ме накара да се усмихна само като го погледна – то това е именно той! Сигурно и за това се иска талант… Тормозих и Драго почти през цялата вечер – по незнайни причини това човече не искаше да го снимаме и аз се бях заела на няколко пъти с опити да разкрия муцуната му за обектива;) Да не говорим, че явно му докарах страхова невроза, щото имаше един момент, в който само като му споменях името или се приближах към него – той се покриваше;)
Отърсих се от мислите си напоследък, май понадух главата на Зу по едно време с моите простотии… Всъщност беше ми много приятно да „говорим за сериозни“ неща с него, сигурно защото обикновенно ни избива на лигавщини…
Беше ми интересно да обсъдим стратегиите на грейвъра 😉 Стискам му палци на човечето, дано сме били полезни и дано сме дали правилни съвети… Дано стратегията проработи;)
Бирата гордо показа рибарските си такъми-подарък и доколкото разбрах днес щеше да ходи за риба с тях, хахаха, ентусиаст:)Дано хване нещо де, ако е повечко може пак да реши да ни събира;)
Има една камара снимки, да видим обаче колко от тях ще докопам аз;) Весо уж обеща да ми прати всичко – да видим! И той ми е една шматка;)))
Изпратихме народа към 3-4… Пооправихме малко и се стоварихме да спим. С Мяу бърборихме сигурно до 5 😉 Към 10 се надигнах, събудена от мириса на кафе – тя се беше погрижила. Пихме кафето, пушихме по цигара, пооправихме хола, измих съдовете и се изнизахме. Докара ме до Стара Загора. Пътуването беше приятно – ретроспекции и разкази за минали весели случки…
Сега ми е малко мъчно чак, мрън:( Кой знае кога пак ще имам възможността да се видя с тези хора;(

Това е „нещото“, което описва деня ми. Кутия от тия, че и отгоре. Адски напрегната сряда беше. Тия от Италия за пореден път не пропуснаха да направят спънка – почти пред провал беше старта на сезона за българския картинг. В резултат на това си имах един фучащ и сновящ из офиса шеф, който от време на време сядаше на едното бюро до мен, слушаше ме докато се опитвам да накарам ония смахнати „макарони“ да си размърдат задниците, и нервно потропваше по масата с пръсти. „Папата…“ – ето това беше думата, която за тях беше обяснение на всичко, най-вече на НЕсвършената им работа. Към обед, вече на ръба на нервна криза се разбучах по телефона, като постепенно бученето ми прерастна в крясъци… накрая едва ли не започнах да заменям Dear Mr. Ridolffi“ с „Твойта кожа макаронеста!!!“. За пореден път се убеждавам, че когато нещо не се получава по „културния“ начин, то е неизбежно да не се получи по „физкултурния“ начин… Както и да е, в крайна сметка ония там се взеха в ръце и след ДВУСЕДМИЧНО уговаряне най после пратиха шаситата и гумите…
Следваше събрание на всички офиси в централния офис – т.е. при нас, в Стара Загора – поредната лудница: купчини фактури, купища разходни касови ордери, да не говорим за до ден днешен непонятните ми финансови отчети…И утре всичките тия камари трябва да минат през складовата програма, т.е. през ръцете ми, след това през счетоводството…На всичкото отгоре вероятно ще трябва да се ходи и до Сливен, до митницата там, за да се освободят едни чарколаци за пожарогасителите…Вкарала съм се в ебати филма!
Нещо се е случило днес и покрай Иво – явно не му е ден, но…нямах физическата възможност да му обърна внимание и за пръв път го оставих в режим „stand by“, който продължава и в момента 🙁
Добре, че поне Стифлър е при мен сега (а до края на месеца трябва пак да го връщам на село. Точно до преди около 15 минути се мотахме с него по улиците, дори вечеряхме заедно…с дюнери. И пак го разревах! Ебати псето… Щом успявам да разрева куче така както си мрънкам, не мога да си представя какво щеше да е ако цялото това мрънкане го прехвърлех върху човек?
Защо, по дяволите, не успявам да влияя така и на човека, който пожела кучето ми да носи неговия ник… Това е друга тема, няма да я подемам, за да не ревна и аз.

Очаквам с нетърпение събота – щата Канзас. Имам дяволска нужда от разпускане, а рожденния ден на BEER_MAN е прекрасна възможност да се срещна с приятни хора, които макар да са ми наблизо, рядко посещавам. Мдаааам…дръж се Канзас, че ида:)

Кристализирах.
До сега се мотах из Аязмото със Стифлър… Тичахме по алеите, лягахме по тревата да почиваме, хващахме разни непознати ми пътеки и вървяхме… Аз и куче. И си говорихме… Ако можеше това животно да говори, кой знае какво би излязло от устата му. Той е най-добрия ми слушател напоследък.
Като малка имах въобръжаем приятел, който уж живееше на една далечна пътека и само ако много силно си стиснех очите – той уж идваше. Бях повече от убедена, че е истински. Говорех си и с него. Много. Детски истории… Сигурно изглежда глупаво или дори налудничаво, но си е факт.
Понякога си давам сметка колко самотна се чувствам, въпреки че съм заобиколена от хора.И се спичам… От друга страна уж съм сама, а винаги се намира кой да ми каже наздраве ако примерно кихна.
Мотахме се сега… премислях… подрънквах си стотинките в джоба… лежах на тревата и говорех, а Стифлър ме гледаше с огромните си очи и слушаше… и по едно време му тръгнаха сълзи! Заклевам се, че това бяха сълзи! Успях да сдухам едно…куче! А дори не знам причината за смахнатото си настроение. Няма конкретна. Просто се събудих сдухана и мразяща всичко. „Наакала си се пак“ – каза ми rasti и затвори ICQ-то. Звъннах на starly докато се прибирах, тя ми вдигна и на въпроса „ко стаа бе мамунко малка“ последва моя отговор „смахнато ми е, исках да чуя нещо ведро“.
Мааамка мууу! На 27 април Охи има рожден ден и аз за пръв път от как го познавам ще пропусна събитието… Много се надявам на именния му ден да не ми мине котка път и тогава да успея да отида по софийско. Остават 2 месеца и 15 дни до заминаването на Иво.
Deadline. 🙁