2 седмици

2 седмици не са много време…
А имаше месеци, в които пишех много тук. Е, явно наистина нещо ме стяга за гърлото (разбирай като „трудно ми е да споделям вече“) или пък времето реално не ми стига.
Не мога да се съсредоточа от 2 седмици. Защо? Може би ще си отговоря сама на тоя въпрос в края на постинга…
В предходния пост обещах в настоящия да има повечко снимки – спазвам обещаното.
За отпуската, хм – свърши!
Е, успях да се помотая доста – основната ми дестинация беше Варна, но преди това минах през Габрово да си видя роднините. Преди да се засиля към Варна бях за 2 дни на гости на Пирин и Радина в с. Буря – невероятно място! Препоръчвам го на хора, които искат да избягат от всекидневната суета на града и да се забият в тихо и приятно място с усмихнати хора.

Толкова за Буря – идете и вижте, струва си 🙂
Във Варна изкарах една седмица – и там се размотавах доста… Последните дни си правих самотен трип до нос Шабла, минах през Каварна, през Камен бряг, Тюленово, Русалка и някакви други, забравени от Бог села… По пътя нямаше никакви коли…

Нос Калиакра. Времето беше адски студено, духаше зверски вятър, но разходката си струваше – още едно място, на което ако не сте ходили – идете! Има някаква странна атмосфера там, мен лично ме обзе някакво невероятно спокойствие…

При залез слънце – къмпинг Топола говори ли ви нещо? Страшно близо е до Каварна 🙂 А плажа без пясък можете да пробвате в Камен бряг.

Шабла – фара. Нямаше жива душа там, посред бял ден! Само аз, колата ми и едно бездомно куче на пътя… Дори рибарското селище беше празно…
И Глен Хюз на блока – къде може да се види ли – в Каварна! Там на всеки блок има по една огромна рисунка на някое рок величие.

Варна – на входа на Морската градина тези графити ми хванаха окото.

Добрич – стария град. Всеки стар град си има своята часовникова кула, която ааадски много прилича на всички останали часовникови кули, на които попадаме.

Не си спомням къде точно попаднах на този кладенец, но определено, за разлика от часовниковите кули, се отличава от масовата картинка, която изниква в главата на всеки човек при думата „кладенец“. Сигурна съм, че и надписа на тази стена също не е често срещан 🙂

И накрая – Велинград, гледката е от панорамния бар на хотел „Бор“, в същия град. Хотела си го бива, но града като цяло за мен е скучен и твърде малък.

П.С. Нещо… пак не събрах сили за писане.
Next time. Просто трябва да си подредя кашата, да овладея емоциите от последните дни, да стъпя на земята…

КофтиЯко Гласувай пръв за този пост!

Dont say a word.

Много пъти започвах да пиша и изтривах настоящия пост.
Вероятно трябва пак да се опитам да подредя мислите в главата си – тотална каша е, отново, мрЪн!

Вместо думи – ще покажа няколко снимки от изминалия уикенд. Бях във Враца, на гости на един… приятел – колега… Хубави дни/вечери/нощи…
И по всяка вероятност загубих поредното нещо, което не исках да губя 🙁
Anyway.

КофтиЯко Гласувай пръв за този пост!

Everything happends for a reason!
Повтарям си го това нещо от сутринта, всъщност от снощи.
Стана ми нещо като навик да действам първосигнално. Не че съжалявам – поне за момента няма някаква фатална последица (дано и занапред е така). „Малките принципи“ Какво беше това? „Граници на разумното“, „Угризения на съвестта“ – и това не си го спомням…
Спуснах се по течението – прави каквото те радва, пък да става каквото ще. Чак не мога да се позная.
Няма да си кривя душата – има останало нещо от „преди“ – без това „преди“ някои неща нямаше да се случват. Но само толкова. Няма вътрешно разкъсване, няма грам съжаляване за извършено действие, няма я думата „бъдеще“ – не мисля в бъдеще време, защото в момента, в който начертая какъвто и да било план – той просто пропада. Има „сега“.
Днес се сетих за нещо, което една жена ми беше казала преди време – „Никога не знаеш в кой момент миналото ще те връхлети с нова сила и с нови емоции“. Силно си стискам палци това да не ми се случва, не скоро поне – знам, че няма да го понеса, знам и че нищо добро не ме очаква от това… минало.
Дали при мен се е разиграла пълна промяна откъм разум, или пък отсреща ми действат като наркотик – и това не знам, засега. Не си давам сметка за много неща – има време за равносметки. Вярвам обаче в себе си. Никога не съм се усещала по-здраво стъпила на земята и по-силна.

Дадох си обаче и друга сметка – в положителен аспект – човек, на който мислех, че не мога да разчитам „по всяко време“ ме изненада приятно. Точно той отдели време след полунощ да се помотае заедно с мен по софийските улици, да ме изслуша, да ми каже 2-3 думи, след това да ми избие нервите и напрежението и поне за няколко часа да спра да се чувствам като робот, а като жив човек с нормални потребности. Да се сетя какво беше това „спане“, нещо повече – да умирам за сън , дори в момента (тези, които ме познават знаят какъв инсомниак съм). Да усетя умора и да не мога да седя на краката си, но не онази гадна умора от работа и претоварване, а другата, приятната, от хубавите неща. Нямах нужда от повече – това ми беше достатъчно, за да се върна пак в редиците на силните.

Everything happends for a reason, if only to make us stronger.
Всъщност осъзнавам, че имам „много“, просто не съм оценявала нещата.
Освен това… хубаво е стар познат, който си мислиш, че познаваш до мозъка на костите му да те изненада.
10х

КофтиЯко Гласувай пръв за този пост!