Линна е моя стара познайница. Никога не сме се виждали. В различни части на планетата сме – аз съм в България, тя е в Канада. От години. И въпреки всичко смея да твърдя, че се познаваме малко или много. Някога… може би преди 6 или 7 години (не помня вече) се „разписахме” из говорилнята на Гювеч 🙂 По-голяма е от мен.
За тези 6-7 години на няколко пъти губихме връзка, паузите в общуването ни бяха доста дълги. Обаче винаги имаше по някой заблуден смс, с който аз да напомням съществуването си, както и тя нейното. Помня, че преди около 4 години тя ми звънна 🙂 Помня и как лееееко си глътнах граматиката, когато я чух. Обаче ми стана адски мило, че някой на гза на географията е решил да ми се обади просто така, за да чуе гласа ми, да ме попита как съм… И че този някой не е мъж, а жена. Това променя доста нещата, защото е близко до ума, че не става дума за любовни щуротии (щуротии не е уместна дума, ама това е първото, което ми хрумва в момента), а за чисто и просто приятелски чувства.
Линна през цялото време е била в течение на случките около мен. Или поне съществените неща, които по една или друга причина ме тревожат или радват. Занимавам я с какви ли не щуротии, а и и тровя живота с разни мои забъркани каши… Помня че миналата година, докато Иво беше в Щатите, я събудих посред нощ с някакви истерични смс-и 🙂 Обаче тя не ме нахока, стана си от кревата и седна в 3 сутринта (нейно време) в полузаспало състояние да се опитва да накара мозъка ми да работи и да спра да се шашкам. Успя.
Имам я във visible листата си на ICQ, не че се спукваме да си пишем – няма такова нещо. Пак си пишем рядко, но на мен лично понякога ми стига да видя нейния онлайн статус и … да си кажа, че е добре и че ако имам нужда от нея – тя е на разположение. Чат-пат се чуваме.
Беше прочела предходния ми постинг и вчера не пропусна да ми се накара и да пробва да вкара малко здрав разум в главицата ми. Бях прекалено изтрещяла (нещо средно между бяс, яд, страх, неспокойност, изпадане в една или друга моя крайност), за да я слушам какви ми ги говори и си знаех моето. Днес незнам какъв мерак ме беше подгонил и докато си хрупах и млясках доволно ябълката – реших да я чуя. Секунда по-късно разговаряхме (Skype). Не е истина какъв разговор проведохме. Имаше моменти в които се надвиквахме и буквално се карахме, а точно когато се бях запенила най-много взе, че ми спря тока. Няколко минути по-късно пак се бяхме хванали да си обясняваме една на друга гледните си точки. За нещо, няма значение за какво.
Сигурна съм, че какъвто е инат – пак няма да се е съгласила с мен, ето защо ще и отговоря тук, с няколко цитата от „Пътеводител на галактическия стопаджия”.
Та… Линна {}, защо не искам да се занимавам ли? И защо се дърпам и отказвам да се забърквам в нещо подобно? Ето защо:
– ПНД – каза той, – е нещо, което не можем да видим, или не виждаме, или което нашето съзнание не ни позволява да видим, защото си мислим, че това е проблем на някой друг. Това означава ПНД. Проблем на Някой Друг. Съзнанието просто го игнорира, също като сляпо петно. Ако погледнеш право в него, няма да го видиш, освен ако не знаеш какво точно представлява. Единствената ти надежда да го заловиш е да го изненадаш в ъгълчето. ПНД полето зависи от естественото благоразположение на човек да не вижда неща, които не вижда, не очаква, или не може да обясни.
Не мога да не се съглася, че отчасти и ти си права, защото:
Всичко, което се случва, се случва.
Всичко, което със случването си предизвиква да се случи нещо друго, предизвиква да се случи нещо друго.
Всичко, което със случването си предизвиква себе си да се случи отново, се случва отново.
Но това не става непременно в хронологичен порядък.
Мдааам…. Винаги, по всяко време, всяко просто решение, което вземаме, всеки наш дъх отваря някои врати изатваря много други. Повечето от тях дори не забелязваме. Други забелязваме. Обаче:
– Измислям ли? – каза Марвин, като въртеше глава, пародирайки учудване. – Каква полза имам да измислям нещо? Животът си е достатъчно лош и без да го доизмислям.
За едно обаче си права. Не съм изпробвала само онова, което цял следобед го дъФчим 😉 И знаеш ли… Склонна съм да го пробвам, макар да съм почти 100%, че след това ще съм разбита за доста дълго време.
И… да, убеди ме. Убеди ме, че трябва да опитам – има два варианта: или ще съм адски доволна и щастлива, или пък ще съм наясно накъде да поемам занапред и какво да търся.
Ще отида. И ще го направя. Но няма да задавам въпроси, няма да чопля, няма да изисквам нищо.
Да, ще отида, но не сега, поради ред причини. Вярвай ми, ако нямах наистина основателна причина – най-вероятно в момента щях да съм там.(Знам, че в момента си казваш, че причината ми е неоснователна – за теб може би, за мен обаче е).П.С. За тези, които нищо не разбраха ще поясня:
Защо го пиша това ли?
Ами защото Линна е най-редовния читател на блога ми 🙂
И май нищо не е в състояние да я накара да остави коментар ;р Аз обаче знам, че наднича тук всеки ден, както и че вероятно този път ще последва коментар. Надявам се само да не е последен, ако изобщо се „престраши“ да ме… нахока публично. Поне съм убедена, че не ми мисли лошото 😉
ЦелуФки, како ;р
Гласувай пръв за този пост!