Етикет: път

Публикувано на 1 коментар за The END of the weekEND ;)

The END of the weekEND ;)

Размазах се!
Пътуването в петък беше ужасно – пристигнах с 3 часа закъснение, посред нощ. И нито едно такси на гарата… Добре че вуйчо ми е отзивчив – събудих го и човека след 5 минути беше на гарата и ме закара до бабини.
Няма нищо по хубаво от това, да се завърнеш на мястото, на което си отраснал. И нищо по-хубаво от селска къща, безкрайно добра баба, здрав сън и силна храна (да живее баба ми! 😉 ). И спокойствие, съчетано с тишина и безгрижие. Абе приказка направо!
За тези два дни успях да се разходя из всичките пътеки в гората, които като дете често обикалях, успях да обиколя двата извора и 3-те чешми, пак на различни места в гората. Установих, че чешмата, на която преди мноооого години за пръв път целунах момче (или беше обратното… не разбрах много какво става тогава;) )е пресъхнала… Тъжно ми стана… След това се прибрах, пуснах кучетата и реших да се покатеря пак на скалите – и това е нещо, което не съм правила поне от миналата есен насам. Стигнах до извода, че трябва да спра цигарите – не е истина с колко зор се изкачих на върха, а там горе направо си изкашлях дробовете.Аз често стигам д о тоя извод де 😉 Както и да е – като се покатерих първото нещо което направих, след като се проснах изнемощяла на поляната горе, беше да запаля цигара… после още една… после изгълтах около литър вода (слизането беше придружено с усета за плацикаща се в корема ми вода)… после поиграхме малко с кучетата, огледахме малката пещера и заслизахме.
От толкова много време съм имала нужда именно от такова зареждане на батериите. Винаги намирам себе си, когато си отида там… Та там са минали първите ми 7 години, там са минали една камара ваканции… Там са се случили толкова хубави неща. Имам невероятни спомени от детството си на тези места…
Ех… докато пиша това се чувствам толкова стара и толкова далеко от всичко минало…
Но този път отиването ми на село беше като „пробуждане“, нещо като „дзен-пътуване“.
Определено съм си заредила батериите сега;)

А днес е понеделник…
МРАЗЯ ПОНЕДЕЛНИЦИ!
(да си го кажа ПАК!) 😉

КофтиЯко Гласувай пръв за този пост!
Публикувано на Няма коментари за Ден четвърти

Ден четвърти

Замина.
Не че имаше начин това да се размине. Миналия вторник пристигнах в София за пръв път без грам желание. Повода по който бях там ме побъркваше. Побърках и Фения, за което искренно съжалявам… не бях никак добра компания през изминалите дни, sorry Fenia;(

Почти целия ден в сряда бяхме заедно. Не бяхме весели… усмихвахме се нервно и се чудихме как да заобикаляме темата, която ни вълнуваше. Разделихме се късния следобед. Успях да се видя с Каспи, да сдухам и него… След товa се събрахме с кака ми, Манчо, Охи и Иво в „Уго“, хем да се видим, хем да хапнем. Не се вписах в тайфата нещо… Седях, мълчах, гледах умно и в главата ми не спираше да се върти мисълта, че след 24 часа Иво няма да е в България.

Четвъртъка мина спокойно – отново се видях с Каспи, помотах се с Охи, ходих и до мамчето…Към 22ч. се ориентирах към гетото на „Дружба 2“. Събрахме се пак с Охи и Иво,мотахме се по улиците, избеснях когато решиха, че 3 часа е удачно време за напушване. Както и да е… Към 4 се засилихме към летището и някъде по пътя се загуби желязната ми нагласа. Беше подтискащо. И тъпо. И не беше честно мамка му! В момента в който го викнаха на „Check in“ и в момента в който му видях гърба с раницата се почна рев… ама като за световно. И така до днес.

Тъп пост стана. Не знам как да изкарам това, което чувствам навън… Смахнатото е, че все още нямам никаква идея дали този човек е добре, дали нещата са нормални. Чух го само като пристигна и толкова. От тогава до сега – затишие. И се побърквам.
Мамка му как мразя промени… и как мразя неизвестното… и… уф! 🙁

DEADLINE –––––-

КофтиЯко Гласувай пръв за този пост!
Публикувано на Няма коментари за Хроника (малка).

Хроника (малка).

Откъде да започна…
Изключително напрегната седмица беше (и тази се очертава такава). Казах, т.е. напомних, че няма да идвам на работа идните сряда, четвъртък и петък и… настъпи лудница. Започна се една луда кореспонденция с Bridgestone и Vortex с поредните поръчки за гуми и двигатели. Естествено нещата не стават за един ден. Шефа ми е пред нервна криза, тъй като не сме получили все още проформи фактури, за да пристъпим към заплащането им, да не говорим за организацията на транспорта на стоките от Швейцария и Италия до тук. Имам гадното усещане, че до вторник няма да се приключи с бумащината около тези неща и… дано не се оказвам права, ама в София ще се окажа вързана за нечий компютър (този на Иво или този на вечнозеленото)и нервно следяща развитието на тези чудесии… И като си помисля, че след получаването на проформата и след осъществяването на заплащането следва чакане от поне един ден за получаването на номер на товара, без който никой не може да изкара стоката си от складовете на двете фирми… 🙁 Тъпотии…
В петък си хванах вечерния влак и към 23ч си бях в Габрово… Трябваше да си ида – правихме помен половин година от смъртта на дядо… Не мога да разбера що за обичай е това на погребение или на помен да се прави трапеза, хората да сядат на маса, да ядат и да пият, да се веселят… Не го разбирам това… Събират се, палят свещи за „Бог да прости“ (Господ е шибаняк! Ако изобщо го има…), след това ядат и пият. Отвратително е… Отделно дето едвам си сдържам нервите в тези моменти.
В събота се чух с Охи. Поредната лоша новина – зле е. Половината му бял дроб не се вижда на снимките. Астматичните пристъпи пак са се появили (а не го бяха тормозили цели 6 години). Едновременно ми е жал и ме е яд на него. На всичкото отгоре се инати и не иска да влиза в болница, а хората са му казали, че е наложително. Отделно дето и той се е спекъл заради заминаването на Иво. Та те са отраснали заедно. Трудно му е да си представи, че няма да го вижда за повече от 2-3 дни…
При мен като цяло периода се очертава свръх ревлив. На два пъти се хващам как като си мисля за изпращането и очите ми се пълнят… Незнам какво ще е на 17. Най-много да наводня аерогарата. Ето, пак…
Too late for all 🙁

КофтиЯко Гласувай пръв за този пост!