Едновременно обичам и мразя подобно време – дъжд и хлад… Обичам ако съм с празна от грижи глава, завита в креват, сгушена, пуснат компютър с приятен филм, т.е. такова разрешавам да бъде времето през някой уикенд (не всеки обаче!). Дойде ли петък вечер и си изпразвам тиквата от всевъзможни неразбории и несправедливости и спира да ми дреме за… останалото. Трябваше да минат толкова години, за да се науча да го правя това, и да оценя собственото си състояние на покой… Мразя да вали в дни като днешния, когато и без това всичко е с краката нагоре, нон стоп изникват проблеми и недомислици, които трябва да решавам в движение и на принципа на импровизации… мразя необмислени до край неща! Та в ей такива дни и без това ми е крив света, а като погледна през прозореца вместо да ми “светне” – на мен ми става още по-мрачно и вкиснато.
Прибави към това и безсънната нощ, някак между другото ще спомена, че се задават още 2 такива 
Но неее, не безсъние от веселби или безгрижие или безцелно мотаене по улиците, неее! Тоя път не е и защото да речем съм била сама у нас. Какво е – ми сещате се, познавате ме.
Искам да идва петък! Знам, че тогава няма да има нищо по-важно от това да си изпразня тиквата, да пусна филма, да си легна в кревата, да се сгуша и… да спя до събота по обед!
И ако някой знае какъв е начина да си ампутирам болезненото чувство за справедливост – да вземе да ми каже, защото и това ми създава доста ядове последните 2 дни. Тъкмо взема, че намаля цигарите и хоп – айде пак вдигна бройката… заради глупости!
Мрън.
Когато са ти обещали при правенето на резервация, че в хотела има интернет и когато реално стъпвайки в стаята ти се окаже, че такъв няма… не ти остава нищо друго, освен да мрънкаш.
След дълго мрънкане и настояване… се оказва, че интернет няма в целия хотел… за сметка на това в пицарията, която е в съседство има някакъв келяв безжичен нет.
Първосигнално си помисляш да смениш хотела, след това се сещаш, че преди да направиш резервацията си звъннал на останалите 4-5 читави хотелчета в града и… ми и там няма.
Няма да споменавам имена, ще кажа само, че в момента дестинацията ми е Кърджали.
Седя си сега в пицарията, гледам си чашата с чай, пуша, хрупам една салата зеле с моркови и от сега ми се доревава, като си помисля, че ми предстои поредната хотелска нощ, която ще се окаже още по-безкрайна поради елементарна липса на нещоТО, с което обичайно си убивам времето… и страховете.
За толкова време така и не свикнах да си стоя сама без да се ослушвам след всеки шум… И усещам как утре ще съм като парцал, защото със сигурност няма да се спи, няма да има с какво да се разсейвам и ще се отдам изцяло на параноите си…
… нещо не ме радва тоя чергарски самотен живот, който пак се заформя, ама никак… особено, след като имах възможността да опитам и да продължавам да опитвам и от другото…
И като цяло пак ми е едно никакво и убито. Денят беше дълъг, тежък и изморителен. Хора, хора, хора, хора… цял ден хора… и пак си сам. Вместо след цял ден хора, хора, хора… да си някъде на топло с приятен човек, който няма нищо общо с работата ти.
И пак ми свършиха цигарите… да му се невиди!
Има различни хора, които обичаме по различен начин…в началото или в някакъв момент, може да си мислим, че всеки случай е единствен и неповторим и ще го обичаме цял живот.
Повечето хора, обаче, са пътнически влакове… минават, спират, оставят…каквото трябва, взимат си…каквото трябва, и си заминават.
Други са толкова транзитни, че дори не се спират за малко на нашата гара…колкото и да ги чакаме…
Трети, пък са просто ценни уроци от осъзнатите грешки…
Има и четвърти…те са доживотна присъда.
Лошото е, че никой от тия хора не ти казва в началото, кой от кои е.
Какво ме предизвика да го напиша ли – 2 неща. Кои са тия 2 неща – друг път за тях…
