Етикет: цигари

Позната мелодия. Рядко я чувам последните 3-4 години, но винаги знам кой ми звъни.

– Ало, ти ли си?
– Аз съм ало.
– Как си?
– Ами залепнала ми е устата.
– Защо?
– Ами нарочно си я залепвам.
– Как?
– Стискам устни без да ги ближа.
– Какво ново?
– Нищо, което да искам да споделя.
– Не сме се чували от близо година, как така нищо ново?
– Не казах „нищо ново“, казах „нищо, което да искам да споделя“… с теб.
– Добре ли си?
– Зависи от къде ще го погледнеш.
– В смисъл?
– Никак не ми се говори. Залепнала ми е устата.
– Недей пак.
– Недей пак какво?!
– Ти и твоите дупки бездънни. Знаем се, пак се опитваш да катурнеш света и пак всички са ти безразлични.
– Не съвсем. Но нещо такова. Не ме анализирай – загуба на време е.
– Ако говориш за нещото, което те тормози ще ти олекне.
– Я си гледай работата. Стига с тия глупости с говоренето. Има факти. Има неща които „са“. Има ги и толкова. Какво да говоря и какво да обсъждам? И най-вече защо?!
– Чакай, чакай, аз искам само да ти помогна.
– Не ти искам помощта. Остави ме.
– Ама аз…
– Чао, радвам се, че си се сетил… Вече 8 години се сещаш и всяка година знам, че ще се чуем. Само че сега не съм в състояние да отразя контакта.
– А кога ще си? Какво е станало пак? Чета те в нета и не те разбирам.
– Защото не искам да ме разбираш – не ти, който и да било. Нищо ново не е станало, само познато старо. Някой ден аз ще звънна.
– Да бе, да.
– Е, не обещавам. Но в момента наистина не ми е до приказки.

sorry. знам, че четеш. знам и че се чудиш къде сбърка и какво толкова. проблема не е в теб. проблема си е мой и както всеки мой проблем – предпочитам да си го решавам сама… някак.
wish you luck, догодина пак ще се чуем, по същото време.
Не, не съм спряла цигарите – казвам го информативно – до сега винаги си ме питал. Сега просто не те оставих да питаш, а натиснах слушалката.

П.С. Тук трябваше да има постинг с 2-3 снимки от Рибарица… но явно ще остане за по-натам…

В нощи като тази не спя. Грам. Нямах представа, че и тази вечер ще се окажа сама в апартамента. Ако все пак успея да заспя, то ще е към 6.30 – 7.00, но пък нали съм на работа – няма смисъл да лягам.

В нощи като тази си пускам музика, без да я слушам. Просто за да „чувам“ нещо познато.
В нощи като тази сетивата ми са изострени на макс. И възприятията ми са такива.
В нощи като тази всеки страничен шум е в състояние да ме докара до полуда. Защото ми е непознат… и не е от мен.
В нощи като тази съм особено продуктивна, защото се опитвам да вложа цялото си внимание и енергия в нещо градивно. За да не мисля за „другото“.
В нощи като тази си мисля за дневните проблеми. И осъмвам с тях. Без да съм им намерила решение.
В нощи като тази се опознавам сама. И се опитвам да се разбера.
В нощи като тази понякога, само понякога, мечтая. И се опитвам да стъпя на крака хванала мечтите си.
В нощи като тази прехвърлям няколко човека през главата си и се чудя на кой от тях да звънна просто ей така. И не звъня. Ненормално е да звънна на някой в 4 сутринта просто ей така, да не се чувствам сама…
В нощи като тази обичам да се кача в колата си и да карам. Без цел и посока, просто да карам… по възможност – бързо.
В нощи като тази влизам под кожата си. И се крия.
В нощи като тази пия мента със спрайт. Но преобладава ментата.
В нощи като тази една кутия цигари не ми стига. Обичайно захвашам втора, малко преди да е дошло времето за сутрешното кафе.
В нощи като тази мога да забележа всеки детайл, всяка извивка, всяка форма. Защото не виждам багрите, които да ме разсейват.
В нощи като тази се опитвам да превърна страха и тъгата в оръжие, което да ми помогне да придам смисъл на други цели, които съм загърбвала. Впоследствие се оказвам лош оръженосец… и лош стратег.
В нощи като тази събирам сили за слабата ми половина. За да я изритам като мръсно коте.
В нощи като тази не спя. Мълча. И чакам изгрева.

В нощи като тази се сещам за разни неща. Но какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина?
Ако някога някой иска да ме накаже по най-болезнения за мен начин – ето джокер: затвори ме съвсем сама в някоя къща или апартамент и стой и ми гледай сеира.

В нощи като тази се побърквам от… страх. Дотолкова, че ми е трудно да опиша усещането.
В нощи като тази изживявам всичките си кошмари и страхове… с отворени очи.
В нощи като тази ми се иска да има човек тук, при мен.

Сега е 4 сутринта. Остават още 4 часа и ще се гмурна сред хората. Настръхнала и оглеждаща се като подплашено улично куче.

And you would never guess
I wanna miss you less and see you more,
See you more, see you more, see you more

Miss you less, see you more, love to know you better!
Miss you less, see you more, love to know you better!

Пак започнах да се блъскам в стени. Имах си теория за стените – блъскаш ги до побъркване, докато в един момент поддават и… ги рушиш. Тези стени, в които се блъскам в момента са от… и аз не знам от какво, ама не са нормални, не са такива, с които съм свикнала да правя челни удари.

Всеки път, в който се джасна в нещо с всичка сила челно боли. Ама всеки. Само че болката се преодолява в момента, в който видиш, че онова, джаснатото или кляка, или изчезва тотално, или… знам ли.

От много време не се бях връшала към Faithless. Сега си ги слушам – въртя си три четири песни, една от които е горната. Заслушала съм се и в I want more, Why Go, Tarantula, If loving you is wrong, Salva Mea и разни други…

Salva Mea ми е нещо много любимо, ама много:

How can I change the world if I cant even change myself?
I cannot change the way I am?
I dont know, I dont know.
I take a look at the world behind these eyes,
Every nook, every cranny reorganize,
Realize my face dont fit the way I feel.
Whats real?
I need a mirror to check my face is in place,
Incase of upheaval, fundamental movement below,
Whats really going on I want to know,
But yo, we dont show on the outside, so slide.
Just below my skin Im screaming…
I need a mirror for my spirit,
Yeah, can you feel it?
When I get deep, want to hear myself sleep,
Not drowning, tumbling around and around in the voices
Like a crowd in my head so loud,
I wonder what its like to be dead,
I hope its quiet, noise in my head like a riot,
Any remedy you have for me Ill try it.
Just below my skin Im screaming…
Im going deep, so deep that I cant sleep,
The pills aint cheep but the bills are steep,
So I with a booze and a spiff,
Try to snooze,
But whos dreaming, this is win or loose,
Put down the drink, try not to think,
Let it go, fundamental movement below,
And yo, reality is dreaming,
Just below my skin Im screaming…

Не е в мой стил да бягам от отговорност. В момента май правя точно това. Не е в мой стил… Не е в мой стил да премълчавам. Не е в мой стил да „играя“…

Не е в мой стил „аз-а“ да не съм „аз“. Понякога се уморявам от себе си. Понякога ме е яд на мене си – на безмълвието и на залепналите ми устни, които не пускат навън нещата, които трябва да изкарам от себе си. Човек не може да спи спокойно, когато има какво да тормози спокойствието му. Хех, чудно как от 10 години това спокойствие го няма никакво… от оная зала в Търново… от ония многобройни нощни смени… или поне с това се опитвам да си го обясня аз.

Търново… да… боже, колко ми липсва този град и как ми се иска поне за 2 дни да се озова там и да се помотая по „моите си места“, да пия бира вечер на паметника на Асеневци или долу до реката, после да седна на входа на Царевец с цигара и малък патрон ром…

Всъщност знам, че ако отида там – ще се отприщя. И ще пусна всичко навън, върха на езика ми ще се разгипсира… аз самата ще спра да му мисля и просто ще излея всичко. Знам! Търново винаги ми е действало така.

Имам много, и едновременно с това нямам нищо

И пак увеличих цигарите драстично. Май скоро няма да успея да ги намаля, камо ли да ги спра.